Той се взира в мен.
— Но когато ме намери разплакана… каза, че вината не била моя… че си чул за случилото се и че вината не била моя…
Адам прокарва ръка през косата по тила си.
— Реших, че си разстроена, понеже си срутила стената — казва той. — Не се и съмнявах, че симулацията е била страшна, но мислех, че Уорнър ти е обяснил предварително какво те очаква. Нямах представа, че си влязла в стаята с мисълта, че всичко се случва наистина. — Той затваря очи за момент. — Реших, че плачеш, защото току-що си научила за нечовешката си сила. И за ранените войници.
Мигам недоумяващо насреща му.
През цялото това време една малка част от мен се беше вкопчила в съмнението, във вярата, че може би стаята за изтезания е била истинска и че Уорнър ме е излъгал. Отново.
Сега обаче имам потвърждение не от кого да е, а от Адам.
Поразена съм.
Адам клати глава.
— Копеле — казва. — Не мога да повярвам, че ти е причинил такова нещо.
Свеждам поглед.
— Уорнър е отговорен за много смахнати неща — казвам, — но наистина е вярвал, че ми помага.
— Само че не ти е помагал — отвръща с наново подкладен гняв Адам. — Измъчвал те е…
— Не. Не е вярно. — Съсредоточавам погледа си върху една пукнатина в стената. — По един странен начин… наистина ми помогна. — Вдигам колебливо очи към Адам. — Онзи ден в симулационната стая за пръв път си позволих да изпитам гняв. Дори не бях предполагала на какво съм способна, не знаех, че притежавам такава физическа сила.
Откъсвам очи от него.
Стисвам ръце в юмруци и ги отпускам.
— Уорнър играе театър — обяснявам му. — Преструва се на жестоко, безсърдечно чудовище, но всъщност е… знам ли… — Гласът ми заглъхва, приковавам очи към нещо, което не успявам да видя. Спомен може би. За усмивката на Уорнър. За нежността, с която избърса сълзите от лицето ми. Няма страшно, всичко е наред, повтаряше ми. — Много е…
— Не знам, ъ… — прекъсва ме Адам, но не довършва изречението си, а от гърлото му се изтръгва странна, треперлива въздишка. — Не знам как да разбирам всичко това. — Казва накрая с колебливо изражение. — Да не би… какво? Да не би вече да го харесваш? Приятели ли сте станали? С човека, който опита да ме убие? — Едва сдържа болката в гласа си. — Беше ме завързал за конвейер в кланица, Джулиет. Или вече си забравила?
Изтръпвам. Свеждам засрамено глава.
В действителност го бях забравила.
Бях забравила, че Уорнър едва не уби Адам, че го застреля пред очите ми. Възприемаше го като предател, като войник, който беше опрял пистолет в главата му, беше отказал да се подчини на заповедите му и ме беше отвлякъл от него.
Само при мисълта ми призлява.
— Аз просто… толкова съм объркана — скалъпвам накрая. — Искам да го мразя, но вече не знам как…
Адам се взира в мен, сякаш няма представа кой стои насреща му.
Трябва да подхвана друг разговор.
— Какво става с Касъл? — питам го. — Болен ли е?
Адам се поколебава, преди да отговори, съзнавайки, че опитвам да сменя темата. Накрая склонява. Въздъхва.
— Положението е зле — казва. — Получи по-тежък удар от всички нас. А крайната му реакция повлия и на Кенджи.
Изучавам лицето на Адам, докато говори, неволно търсейки сходства между неговото и лицата на Андерсън и Уорнър.
— Изобщо не става от стола си — продължава Адам. — Седи там по цял ден, докато не капне от умора, и дори тогава просто заспива на същото място. На сутринта се буди и всичко се повтаря. Храни се само насила и става единствено за да отиде до тоалетната. — Адам поклаща глава. — Всички се надяваме, че съвсем скоро ще се осъзнае, но е много странно да загубиш водача си по този начин. Касъл ръководеше всичко. А сега като че ли не го е грижа за нищо.
— Сигурно още е в шок — казвам, спомняйки си, че са изминали едва три дни от битката. — Да се надяваме, че с времето ще се оправи.
— Да — съгласява се Адам. Кимва. Оглежда ръцете си. — Но ние трябва да решим какво ще правим. Не знам още колко ще изкараме така. Хранителните ни запаси ще свършат най-много до няколко седмици. — Обяснява той. — Изхранваме десет гърла. Пък и Брендън и Уинстън още не са се възстановили, направих каквото можах за тях с подръчни средства, но са им нужни истински медицински грижи, а с малко късмет… и обезболяващи. — Той се умълчава за момент. — Не знам колко ти е казал Кенджи, но бяха много зле, като ги докарахме тук. Подутините на Уинстън едва сега започнаха да спадат. Не можем да останем тук още дълго. — Казва той. — Нужен ни е план.
— Да. — Радвам се да чуя, че е готов да поеме инициативата. — Да. Да. Трябва ни план. Хрумва ли ти нещо? Някакви идеи?