Преглъщам тежко
едно
две
три
и се подготвям да отговоря кротко. Внимателно.
Просто е разстроен, казвам си. Просто е уплашен и разтревожен, и обезпокоен… не говори сериозно, повтарям си.
Просто е разстроен.
Не говори сериозно.
— Може би — казвам накрая. — Може би си прав. Може би не знам какво е живот. Може би още не съм се превърнала в истински човек и не познавам нищо друго, освен онова, което е пред мен. — Впивам поглед право в очите му. — Но знам какво е да се криеш от света. Знам какво е да живееш така, сякаш не съществуваш, заключена в клетка, отцепена от обществото. И няма да го допусна отново. — Заявявам му. — Не мога. Най-сетне се научих да говоря без страх. Да не се боя от собствената си сянка. И отказвам да загубя тази свобода, не и отново. Не мога да се върна назад. Предпочитам да ме застрелят, докато се боря за правдата, вместо да умра самотна в затвор, създаден от мен самата.
Адам поглежда към стената, изсмива се, връща погледа си към мен.
— Чуваш ли се дори? — пита ме той. — Казваш ми, че искаш да изскочиш пред цял куп войници и да излееш пред тях омразата си към Възобновителите, и то само и само да отстоиш позицията си? Само и само да те убият преди осемнайсетия ти рожден ден? Това е напълно безсмислено. — Отсича той. — Няма да ти донесе нищо. И все едно не го казваш ти. — Отбелязва той и клати глава. — Нали уж искаше да живееш самостоятелно. Нямаше никакво желание да попадаш в каквато и да било война, искаше просто да избягаш от Уорнър и от лудницата, от смахнатите си родители. Мислех, че не искаш да се бориш повече.
— Какви ги говориш? — питам аз. — Винаги съм искала да се боря за свободата си. Твърдях го още от самото начало, от момента, в който ти казах, че искам да избягам от базата. Това съм аз. — Настоявам. — Така разсъждавам. Винаги така съм разсъждавала.
— Напротив — не се съгласява той. — Не избягахме от базата, за да разпалим война. Избягахме, за да се махнем от Възобновителите, да окажем съпротива по свой собствен начин, но най-вече, за да заживеем заедно. Но тогава се появи Кенджи и ни отведе в Пункт Омега и всичко се промени, решихме, че искаме да участваме в борбата. Защото ни се струваше, че има надежда, че има шанс да успеем. Сега обаче — той се оглежда из стаята и погледът му се спира върху затворената врата — какво ни остана? Наполовина мъртви сме. Ние сме осем зле въоръжени мъже и жени и едно десетгодишно хлапе, хукнали да се сражават с цели армии. Невъзможно е. — Обобщава той. — И ако ще умирам, не искам да е в името на някоя глупава кауза. Ако ще воювам, ако ще рискувам живота си, искам да е защото има надежда. В противен случай няма смисъл.
— Не смятам, че е глупаво да се бориш за човечеството…
— Не се чуваш какво говориш — ядосва ми се той, стисвайки челюсти. — Вече няма какво да се направи.
— Винаги има какво да се направи, Адам. Не може да няма. Защото отказвам да живея така. Никога повече.
— Джулиет, моля те — казва той с внезапно отчаян и измъчен тон. — Не искам да те убият… не искам да те загубя отново…
— Тук не става въпрос за теб, Адам. — Думите звучат ужасно в устата ми, но той трябва да го проумее. — Безценен си за мен. Обичаше ме и се грижеше за мен, когато всички други страняха. Не искам да мислиш, че не си ми скъп, защото наистина си. — Казвам му. — Но това ми решение няма нищо общо с теб, а само с мен самата. А този живот — посочвам към вратата, — животът от другата страна на вратата, не е за мен.
Думите ми като че ли го разстройват още повече.
— Значи, предпочиташ да си мъртва? — пита той с подновен гняв. — Това ли ми казваш? Предпочиташ да си мъртва, вместо да опиташ да изградиш нов живот тук с мен?
— Предпочитам да съм мъртва — казвам, отстъпвайки от протегнатата му ръка, — вместо да се върна към онзи безропотен, задушаващ живот.
Адам е напът да ми отвърне, отваря устни да проговори, когато от другата страна на стената избухва паническа суматоха. Двамата се споглеждаме тревожно, отваряме със замах вратата и нахълтваме във всекидневната.
Сърцето ми спира. Затуптява. Спира отново.
Уорнър е тук.
Двайсета глава
Стои на входната врата, пъхнал небрежно ръце в джобовете си, докато не по-малко от шест пистолета сочат право към лицето му. Съзнанието ми препуска бясно, мъчейки се да роди следващия ми ход, най-разумната реакция. Но по лицето на Уорнър сякаш настъпва друг сезон, когато влизам в стаята: каменната линия на устата му разцъфва в слънчева усмивка. Очите му засияват, сякаш дори не забелязва многото смъртоносни дула, насочени към него.