Чудя се как ли ме е открил.
Тръгвам напред, но Адам сграбчва ръката ми. Обръщам се, изненадана от собствения си гняв срещу него. Почти се дразня на себе си, задето ме е разгневил толкова. Не очаквах да изпитам подобно чувство при тази среща с Адам. Не искам да е така. Искам да започна отначало.
— Какво правиш? — пита ме Адам. — Не го доближавай.
Поглеждам вкопчените в ръката ми пръсти. Вдигам поглед към очите му.
Адам не помръдва.
— Пусни ме — казвам му.
Изражението му мигновено се променя, сякаш нещо го е изненадало неимоверно. Поглежда ръката си, пуска ме, без да каже и дума.
Отдалечавам се колкото мога повече от него, оглеждайки стаята за Кенджи. Острите му черни очи ме намират незабавно и той вирва една вежда насреща ми: килнал е глава настрани и спазматичният трепет на устните му ми подсказва, че следващият ход е мой и дано си го бива. Пробивам си път през приятелите си и заставам пред Уорнър, обръщайки се към всички в стаята и оръжията им с надеждата, че няма да стрелят по мен.
Опитвам да говоря спокойно.
— Моля ви — казвам. — Не стреляйте по него.
— И защо не, по дяволите? — пита Иън и затяга хватката си около пистолета.
— Джулиет, скъпа — казва Уорнър, привеждайки се към ухото ми. Гласът му обаче е достатъчно силен, че да го чуят всички. — Оценявам, че искаш да ме защитиш, но повярвай ми, и сам мога да се справя.
— Осем срещу един сте — изтъквам аз, забравяйки страха си заради желанието да врътна саркастично очи. — Всичките са насочили пистолетите си към теб. Определено имаш нужда от намесата ми.
Чувам го да се засмива зад гърба ми само веднъж точно преди всички пистолети в стаята да излетят от ръцете на всички присъстващи и да се блъснат в тавана.
Завъртам се изумено, улавяйки недоумението по лицата на приятелите си.
— Защо сте толкова нерешителни? — пита Уорнър и клати глава, оглеждайки стаята. — Стреляйте, ако ще стреляте. Не ми губете времето с увертюри.
— Как го направи, мамка му? — пита Иън.
Уорнър не отговаря. Подръпва внимателно всеки от пръстите на ръкавиците си, преди да ги изхлузи изцяло от ръцете си.
— Спокойно — казвам му. — Вече знаят.
Уорнър вдига поглед. Повдига и едната си вежда. Усмихва се леко.
— Така ли?
— Да. Разказах им.
Усмивката на Уорнър преминава в нещо почти самоиронично, той се обръща и вперва смеещи се очи в тавана. Накрая кимва към Касъл, който наблюдава суматохата с леко поразсърдено изражение.
— Взех ги назаем — казва на Иън — от тук присъстващите.
— Гръм и мълнии — прошепва Иън.
— Какво искаш? — пита Лили със стиснати юмруци от далечния ъгъл на стаята.
— Нищо от теб — отговаря ѝ Уорнър. — Дошъл съм да взема Джулиет. Не съм имал намерение да прекъсвам… пижаменото ви парти. — Казва той, оглеждайки възглавниците и одеялата, струпани по пода на всекидневната.
Адам се вцепенява от тревога.
— Какви ги приказваш? Тя няма да тръгне с теб.
Уорнър почесва тила си.
— Не се ли изморяваш понякога да си толкова безумно непоносим? Имаш харизма колкото гнилите вътрешности на блъснато животно.
Чувам рязък хриптящ звук и се обръщам в негова посока.
Кенджи е притиснал длан към устата си и отчаяно се мъчи да потисне смеха си. Клати глава и вдига извинително ръка. В следващия момент обаче не се сдържа и прихва в смях, пръхтейки в опит да приглуши звука.
— Съжалявам — казва през стиснати устни и пак започва да клати глава. — Няма нищо смешно. Нищо. Не се смея.
Адам изглежда така, сякаш всеки момент ще фрасне Кенджи в лицето.
— Значи, не си дошъл да ни убиеш? — обажда се Уинстън. — Защото, ако нямаш намерение да ни убиваш, май е най-добре да се пръждосваш, преди ние да сме те убили.
— Не — отвръща спокойно Уорнър. — Няма да ви убия. И макар че нямам нищо против да видя сметката на тези двамата — той кимва към Адам и Кенджи, — в момента дори мисълта за това ме изтощава. Вече не ме интересува жалкият ви, окаян живот. Дошъл съм единствено за да придружа Джулиет до дома. Двамата с нея имаме спешна работа.
— Не — обажда се ненадейно Джеймс. Става тромаво на крака и поглежда Уорнър право в очите. — Това е домът ѝ сега. Нямаш право да я взимаш. Не искам никой да я наранява.