Пред Уорнър.
Опитвам да го погледна в очите, но не издържам дълго.
— Не искам да живея в страх повече — казвам, надявайки се, че звуча по-силна, отколкото се чувствам. — Трябва да им отмъстя. Мислех, че двамата искаме едно и също нещо.
— Не… аз исках теб — казва той, докато се бори да запази гласа си спокоен. — Само това исках. Още от самото начало, Джулиет. Теб. Исках единствено теб.
Не мога да проговоря.
Не мога да проговоря.
Не мога да изтръгна думите от гърлото си, защото не мога да разбия сърцето му по този начин, но той чака, той чака и ме гледа в очите.
— Имам нужда от повече — смогвам да изрека. — И аз исках теб, Адам, но имам нужда от повече. Искам да съм свободна. Моля те, опитай да разбереш…
— СПРИ! — избухва Адам. — Спри да ме караш да проумея този абсурд! Не мога повече. — После грабва якето си от дивана, отваря вратата и я затръшва след себе си.
За момент в стаята цари съвършена тишина.
Опитвам да побягна след него.
Кенджи ме хваща през кръста и ме дръпва назад. Впива в мен остър, разбиращ поглед.
— Аз ще се погрижа за Кент. Ти остани тук и почисти кашата, която забърка — казва той, кимвайки към Уорнър.
Преглъщам тежко. Не казвам и дума.
Чак когато Кенджи изчезва, обръщам очи към останалите членове на публиката и още издирвам подходящите думи, когато чувам най-неочаквания глас.
— О, госпожице Ферърс — казва Касъл. — Толкова се радвам да ви видя отново. Забавляваме се много повече във ваше присъствие.
Иън избухва в сълзи.
Двайсет и втора глава
Всички моментално се струпват край Касъл, Джеймс направо се хвърля на врата му. Иън избутва всички в стремежа си да се домогне до него. Касъл се усмихва, смее се дори. Най-сетне е започнал да си възвръща стария облик.
— Добре съм — казва той. Звучи изтощен, сякаш изричането на всяка дума му коства много. — Много ви благодаря за загрижеността. Но ще се оправя. Просто ми е нужно още малко време, това е.
Погледите ни се срещат. Страх ме е да го доближа.
— Моля ви — обръща се към Алиа и Уинстън, застанали от двете му страни, — помогнете ми да стана. Искам да приветствам най-новия ни гост.
Не говори за мен.
Касъл става на крака с известна трудност, макар че всички са го наобиколили и опитват да му помогнат. Внезапно атмосферата в стаята се променя: превръща се в някак по-ведра, по-щастлива. Не бях съзнавала каква част от всеобщата скръб е била обвързана със състоянието на Касъл.
— Господин Уорнър — казва Касъл, гледайки го от другата страна на стаята. — Колко мило от ваша страна да се присъедините към нас.
— Не се присъединявам към ни…
— Винаги съм знаел, че ще дойде и този ден — прекъсва го Касъл. Усмихва се лекичко. — И се радвам, че сте тук.
Уорнър едва се стърпява да не врътне очи.
— Вече може да пуснете оръжията — казва му Касъл. — Обещавам да ги наблюдавам внимателно във ваше отсъствие.
Всички вдигаме очи към тавана. Чувам въздишката на Уорнър. Изведнъж пистолетите се понасят към пода, кацайки леко върху килима.
— Чудесно — казва Касъл. — А сега, ако ме извините, мисля, че имам отчайваща нужда от дълъг душ. Дано не сметнете ранното ми оттегляне за проява на неучтивост. — Добавя той. — Просто имам силното убеждение, че ще се виждаме често през идните седмици.
Уорнър стяга челюст вместо отговор.
Касъл се усмихва.
Уинстън и Брендън помагат на Касъл да отиде до банята, а Иън изкрещява оживено, че отива да му вземе чисти дрехи. С Уорнър, Джеймс, Алиа и Лили оставаме сами в стаята.
— Джулиет? — обажда се Уорнър.
Поглеждам към него.
— Може ли да поговорим? На четири очи?
Поколебавам се.
— Използвайте моята стая — намесва се Джеймс. — Нямам нищо против.
Поглеждам го изумена, че така спокойно предлага личното си пространство на хора като мен и Уорнър; особено след изблика на брат си.
— Адам ще се оправи — уверява ме Джеймс, сякаш прочел мислите ми. — Просто е доста стресиран. Тревожи се за много неща. Мисли, че скоро ще ни свърши храната и други такива работи.
— Джеймс…
— Наистина няма проблем — казва Джеймс. — Аз ще остана с Алиа и Лили.
Надниквам към двете момичета, но лицата им не издават нищо. Алиа ми изпраща съвсем лека приятелска усмивка. Лили анализира с поглед Уорнър.
Накрая скланям с въздишка.
Влизам с Уорнър в малкия килер и затварям вратата след себе си.
Той не губи време.
— Защо караш приятелите си да се съюзят с нас? Казах ти, че не искам да работя с тях.