— Как ме намери? — отклонявам въпроса му аз. — Не съм натискала копчето на пейджъра, който ми даде.
Уорнър изучава очите ми, сключвайки проницателния си зелен поглед с моя, сякаш в търсене на улики. Интензивността му както винаги ми идва в повече, прекъсвам връзката преждевременно, обзета от чувство за нереалност.
— С елементарна дедукция — отговаря накрая той. — Кент беше единственият член на групичката ви, който има свой живот извън Пункт Омега, логично беше някогашният му дом да е единственото място, където да намерят убежище, без някой да ги заподозре. Затова и проверих първо тук. — Той поклаща леко глава. — Противно на убежденията ти, скъпа моя, не съм идиот.
— Никога не съм те имала за идиот — отговарям изненадано аз. — Смятах те за откачалка — добавям, — но не и за идиот. — Поколебавам се. — Дори мисля, че си гениален. — Признавам си. — Ще ми се да можех да разсъждавам като теб. — Отмествам поглед и го връщам върху него твърде бързо, мислейки колко ще е хубаво да се науча да държа устата си затворена.
Лицето на Уорнър се прояснява. Ъгълчетата на очите му се сбръчкват във ведра усмивка.
— Не искам да влизам в съюз с приятелите ти — повтаря той. — Не ги харесвам.
— Не ми пука.
— Само ще ни забавят.
— Ще са ни от помощ — настоявам аз. — Знам, че не одобряваш действията им в Пункт Омега, но не можеш да отречеш, че знаят как да оцеляват. Всеки от тях притежава важна сила.
— Напълно разгромени са.
— В траур са — казвам му ядосано. — Не ги подценявай. Касъл е водач по рождение. Кенджи е гений и отличен войник. Вярно, понякога се държи като идиот, но ти най-добре знаеш, че това е поза. По-умен е от всички ни, взети заедно. Уинстън и Алиа могат да изработят всичко необходимо, стига да разполагат с нужните материали; Лили има невероятна фотографска памет; Брендън манипулира електричеството, а Уинстън може да достигне всичко с разтегливите си крайници. Иън пъ… — Млъквам. — Е, Иън е… сигурна съм, че все за нещо го бива.
Уорнър се позасмива, а после усмивката му започва да се размива, докато не изчезва напълно. Чертите му се подреждат в несигурно изражение.
— Ами Кент? — пита ме накрая.
Усещам как лицето ми побледнява.
— Какво за него?
— Има ли специално умение?
Позамислям се, преди да отговоря.
— Адам е страхотен войник.
— Това ли е всичко?
Сърцето ми бие учестено. Твърде учестено.
Уорнър извръща поглед, умишлено балансирайки изражението си и тона на гласа си.
— Изпитваш чувства към него.
Не е въпрос.
— Да — смогвам да кажа. — Разбира се.
— И какви по-точно?
— Не разбирам — излъгвам аз.
Уорнър се взира в стената, стои неподвижно, а очите му не разкриват нищо от мислите му, от емоциите му.
— Обичаш ли го?
Смаяна съм.
Не мога дори да си представя какво ли му коства да ми отправи въпроса си толкова директно. Почти му се възхищавам за смелостта.
Но за пръв път не съм съвсем сигурна как да отговоря. Ако ме беше попитал преди седмица, преди две седмици, щях да отговоря на момента. Щях да знам без всякакво съмнение, че обичам Адам, и нямаше да се страхувам да го призная. Сега обаче се чудя дали изобщо знам какво е любовта, дали именно любов съм изпитвала към Адам, или просто смесица от дълбока привързаност и физическо увлечение. Защото, ако го бях обичала — ако истински го бях обичала, — щях ли сега да се колебая толкова? Щях ли с такава лекота да се отлъча от живота му? От болката му?
Безкрайно много се бях тревожила за него през изминалите няколко седмици — заради ефекта от обучението му, заради новината за баща му, — но не знам дали е било от любов, или от чувство за вина. Той изостави всичко заради мен, защото искаше да е с мен. Но колкото и да ме боли да си го призная, съзнавам, че не избягах от базата, за да съм с него. Адам не беше основната ми подбуда, не беше движещата сила.
Избягах заради себе си. Защото копнеех да съм свободна.
— Джулиет?
Тихият шепот на Уорнър ме връща в настоящето, в собственото ми съзнание, в реалността. Страх ме е да се замислям твърде дълго върху истините, които току-що открих.
Поглеждам Уорнър в очите.
— Да?
— Обичаш ли го? — повтаря въпроса си той, но по-тихо този път.
И внезапно ми се налага да изрека двете думи, които никога, никога не съм очаквала, че ще кажа.
— Не знам.
Уорнър затваря очи.
Въздъхва с видимо напрегнати рамене и челюсти и когато най-сетне ме поглежда отново, в очите му плуват истории: мисли и чувства, и сенки на неща, които не съм виждала досега. Истини, които вероятно никога няма да изрече на глас, невъзможни неща и невероятни неща, и изобилие от чувства, на каквито не вярвах, че е способен. Като че ли цялото му тяло се отпуска от облекчение.