Не познавам момчето пред себе си. Напълно чужд ми е, съвършено различен; човек, какъвто не бих опознала, ако родителите ми не се бяха отказали от мен.
— Джулиет — прошепва той.
Чак сега осъзнавам колко близо е до мен. Бих могла да притисна лице в шията му, ако поискам. Да опра длани в гърдите му, ако поискам.
Ако поискам.
— Много бих се радвал, ако дойдеш с мен — казва той.
— Не мога — отвръщам с внезапно разтуптяно сърце. — Трябва да остана тук.
— Но това не е прагматично — отбелязва той. — Трябва да си съставим план на действие. Трябва да обсъдим стратегията си… може да отнеме дни…
— Вече имам план.
Веждите му подскачат нагоре, а аз килвам глава настрани, приковавайки поглед в него, преди да се пресегна към вратата.
Двайсет и трета глава
Кенджи чака от другата ѝ страна.
— Какво си мислите, че правите, по дяволите? — пита той. — Докарайте си задниците тук на мига.
Отправям се директно към всекидневната, бързайки да се отдалеча от нещото, което винаги обзема мислите ми, когато Уорнър се доближи твърде много. Имам нужда от въздух. Имам нужда от нов мозък. Имам нужда да скоча през прозореца и да яхна някой дракон, запътил се към далечен свят.
Но веднага щом вдигам поглед, мъчейки се да успокоя нервите си, виждам Адам да се взира в мен. Примигва с очи, сякаш започва да проумява нещо, което му се иска да забрави, и усещам как лицето ми пламва така главоломно, че за момент се изненадвам как така не съм в кратера на вулкан.
— Адам — чувам се да казвам. — Не… не си мисли…
— Дори не мога да говоря с теб в момента — казва той с насечен глас, клатейки глава. — Не мога да съм в една стая с теб…
— Моля те — опитвам да го успокоя аз. — Просто говорехме…
— Просто сте говорили? Насаме? В спалнята на брат ми? — Държи якето си в ръце.
Хвърля го на дивана. Изсмива се така, сякаш е напът да загуби ума си. Прокарва ръка през косата си и вдига поглед към тавана. Впива го в мен. — Ще ми обясниш ли какво става тук, Джулиет? — Пита той със стегната челюст. — Какво се случва в момента?
— Не можем ли да го обсъдим насаме…?
— Не. — Гърдите му се надигат и спадат бурно. — Искам да го обсъдим още сега. Не ме е грижа кой ще ни чуе.
Очите ми моментално отскачат към Уорнър. Той се е облегнал на стената до стаята на Джеймс, скръстил свободно ръце на гърдите си. Наблюдава Адам със спокоен, съсредоточен интерес.
Замръзва внезапно, сякаш усетил погледа ми.
Вдига очи, поглежда ме за две секунди и веднага ги отмества. Като че ли се смее.
— Защо непрекъснато гледаш към него? — пита Адам с пламнали очи. — Защо изобщо гледаш към него? Защо проявяваш такъв интерес към един безмозъчен психопат…
Омръзна ми.
Омръзна ми от всичките ми тайни, от вътрешната ми борба и гузната ми съвест, от целия смут около двамата братя. Но най-вече ми омръзна от гневните изблици на Адам.
Опитвам да му кажа нещо, а той отказва да ме изслуша. Опитвам да му обясня, а той ме напада. Опитвам да съм откровена с него, а той не иска да ми повярва. Не знам какво друго да направя.
— Какво се случва между двама ви? — продължава да ме разпитва Адам. — Кажи ми истината, Джулиет. Какво се случва? Трябва да престанеш да ме лъжеш…
— Адам — прекъсвам го аз. Изненадана съм от собственото си хладнокръвие. — В момента имаме много неща за обсъждане — казвам му, — но не и това. Не е необходимо да излагаме личните си проблеми на всеослушание.
— Значи, си признаваш? — казва той още по-ядосано. — Че имаме проблеми, че нещо не е наред…
— Нещо не е наред от доста време — потвърждавам вбесено. — Не мога дори да говоря с т…
— Да, още откакто довлякохме този задник в базата на Пункт Омега — казва Адам. Обръща яростен поглед към Кенджи. — Твоя беше идеята…
— Ей, не ме въвличай в драмите ви, ясно? — парира го Кенджи. — Не прехвърляй вината на мен.
— Всичко си беше наред, докато тя не започна да прекарва толкова много време с онзи… — подхваща Адам.
— Прекарваше не по-малко време с него и във военната база, умник такъв…
— Млъкнете — намесвам се аз. — Моля ви, разберете: Уорнър е дошъл да ни помогне. И той като нас иска да разгроми Възобновителите и да убие главнокомандващия… вече не ни е враг…