— Ще ни помогне? — пита Адам с ококорени очи, преструвайки се на изненадан. — А! Имаш предвид като онзи път, когато обеща, че ще се бие на наша страна? Точно преди да си обере крушите от базата и да ни изостави? — Адам се изсмива изумено на глас. — Не е за вярване, че се връзваш на такива глупости…
— Това не е номер, Адам… не съм глупава…
— Сигурна ли си?
— Моля? — Не мога да повярвам, че току-що ме обиди така.
— Попитах дали си сигурна — озъбва ми се той. — Защото се държиш доста глупаво в момента, така че не знам доколко мога да се доверя на преценката ти.
— Какво те прихваща…
— Какво прихваща теб? — изкрещява той с огън в очите. — Ти не си такава. Не постъпваш така. — Продължава гневно. — В момента се държиш като напълно различен човек…
— Аз ли? — повишавам тон. Толкова се стараех да не избухвам, но просто не мога вече.
Иска да проведем този разговор пред всички?
Добре тогава.
Ще го проведем пред всички.
— Може да съм се променила — казвам му, — но същото важи и за теб. Защото онзи Адам, когото помня отпреди, е мил и добронамерен и никога не би ме обидил така. Знам, че напоследък не ти е лесно, и се опитвам да ти вляза в положение, да съм търпелива, да ти дам време… но последните няколко седмици бяха ад за всички ни. Всеки от нас изживява същински кошмар, но не се разочароваме един друг. Не се нараняваме взаимно. А ти не можеш да се държиш нормално дори с Кенджи. — Казвам му. — Някога бяхте приятели, спомняш ли си? Но сега дори и някоя шега да каже по твой адрес, му пращаш толкова кръвнишки поглед, че просто не знам…
— Готова си да защитиш всеки друг в тази стая, но не и мен, така ли? — прекъсва ме Адам. — Обичаш Кенджи толкова много, че прекарваш цялото си проклето време с него…
— Той ми е приятел!
— Аз съм приятелят ти!
— Не — отричам аз. — Не си.
Адам се тресе целият, стиснал ръце в юмруци.
— Не мога да повярвам какво чувам.
— Скъсахме, Адам. — Гласът ми е равен. — Скъсахме още преди месец.
— Да — съгласява се Адам. — Скъсахме, защото каза, че ме обичаш. Защото каза, че не искаш да ме нараниш.
— Така е — отвръщам му. — Не искам да те нараня. Никога не съм го искала.
— А какво си мислиш, че правиш сега? — изкрещява той.
— Вече не знам как да говоря с теб — казвам му, клатейки глава. — Не разбирам…
— Вярно е, не разбираш нищо — тросва ми се той. — Не разбираш мен, не разбираш себе си и не разбираш, че се държиш като наивна хлапачка, позволила на един психопат да промие мозъка ѝ.
Времето сякаш спира.
Всичко, което искам да кажа сега, и всичко, което някога съм искала да кажа, започва да приема форма, строполява се на пода и се изправя лека-полека. Параграфи и параграфи започват да градят стени около мен, редят се плътно един до друг, подравняват се двустранно, свързват се и се преплитат един в друг, заприщвайки всички изходи към външния свят. Всеки интервал между всяка неизречена дума се покатерва нагоре и пада в отворената ми уста, спуска се надолу по гърлото ми и потъва в гърдите ми, изпълвайки ме с толкова празнота, че очаквам всеки момент да се понеса из въздуха.
Дишам.
Тежко.
Някой се прокашля.
— Така, добре, много съжалявам, че се намесвам — казва Уорнър, докато пристъпва напред, — но, Джулиет, трябва да тръгвам. Сигурна ли си, че искаш да останеш тук?
Замръзвам.
— ИЗЧЕЗВАЙ! — провиква се Адам. — Махай се от къщата ми, лайно такова. И да не си се върнал.
— Е — казва Уорнър, килвайки глава към мен. — Забрави. Май нямаш избор. — Подава ми ръка. — Ще ме придружиш ли?
— Никъде няма да я водиш — обръща се срещу него Адам. — Джулиет няма да тръгне с теб, нито ще се съюзява с теб. А сега да те няма.
— Адам. СПРИ! — Гласът ми е по-гневен, отколкото съм очаквала, но вече не мога да се сдържам. — Не ми трябва разрешението ти. Нямам намерение да живея така. Отказвам да се крия вече. Не е нужно да идваш с мен… не е нужно дори да ме разбираш. — Казвам му. — Но ако ме обичаше, нямаше да заставаш на пътя ми.
Уорнър се усмихва.
Адам забелязва това.
— Искаш да ми кажеш нещо ли? — напада го Адам.
— В никакъв случай — отвръща Уорнър. — Джулиет няма нужда от помощта ми. И може ти самият да не го осъзнаваш, но за всички останали е очевидно, че вече си загубил битката, Кент.
Адам кипва.
Хвърля се напред, готов да замахне с юмрук, и всичко се случва толкова бързо, че имам време само да ахна, преди да чуя силното изпращяване.
Юмрукът на Адам е застинал на сантиметри от лицето на Уорнър, уловен в дланта му.