— Моля? — стряскам се аз. — За какво?
— За деня, в който ще престанеш да си такава шматка — казва той, стрелвайки ми остър поглед.
— О! — сепвам се аз. Подритвам във въздуха. — Какво да ти кажа, май такъв ден няма да дойде.
— Да, вероятно си права.
— Я да млъкваш.
— Знаеш ли — подхваща той, — нямам представа къде е Адам.
Сковавам се. Изопвам гръб.
— Добре ли е?
— Ще се оправи — казва Кенджи със смирена въздишка. — Просто е вбесен. И обиден. И засрамен. И всякакви такива емоционални глезотии.
Отново свеждам очи. Кенджи провесва ръка около тила ми и ме придърпва към себе си. Отпускам глава на гърдите му.
Моменти, минути и спомени се надграждат и рухват помежду ни.
— Наистина мислех, че се разбирате — казва накрая Кенджи.
— Да — прошепвам. — Аз също.
Няколко секунди скачат от покрива.
— Ужасен човек съм — казвам тихо аз.
— Какво да се направи — въздъхва Кенджи.
Простенвам. Заравям лице в ръцете си.
Кенджи въздъхва отново.
— Не се безпокой, Кент също се държа като задник. — Той вдишва дълбоко. — Ама да му се не види, принцесо. — Кенджи ме поглежда, поклаща леко глава и пак вперва очи в нощта. — Точно Уорнър ли?
Вдигам поглед.
— За какво говориш?
Кенджи надига едната си вежда.
— Без всякакво съмнение знам, че не си глупава, така че, ако обичаш, не се прави на такава.
Врътвам очи.
— Хич не ми се говори по въпроса отново…
— Изобщо не ми пука дали ти се говори по въпроса. Трябва да го обсъдим. Не може просто да се увличаш по тип като Уорнър, без да ми кажеш причината. Трябва да се уверя, че не ти е внедрил някакъв чип в главата.
Мълча почти цяла минута.
— Не се увличам по Уорнър — казвам тихо.
— Да бе, да.
— Сериозно — настоявам аз. — Просто… знам ли. — Въздъхвам. — Не знам какво ми се случва.
— Вика му се хормони.
Стрелвам му свиреп поглед.
— Говоря сериозно.
— Аз също. — Той килва глава. — Това си е биология или нещо такова. Научна му работа. Може би дамските ти части са изпаднали в научен смут.
— Дамските ми части?
— О, извинявай — прави се на засегнат Кенджи, — може би предпочиташ да използвам истинската анатомична терминология? Защото дамските ти части изобщо не ме плашат…
— Аха, въздържай се. — Успявам да се позасмея, но жалкият ми опит се превръща във въздишка.
Боже, всичко се променя.
— Той просто е… толкова различен — чувам се да казвам. — Уорнър. Не такъв, за какъвто го мислите. Мил е. Добър. А баща му се държи безкрайно ужасно с него. Не можеш да си представиш. — Казвам със заглъхващ глас, спомняйки си за белезите по гърба му. — И най-вече… не знам… — Умислям се, вперила поглед в мрака. — Той наистина… вярва в мен. — Вдигам поглед към Кенджи. — Глупаво ли звучи?
Кенджи ми изпраща подозрителен поглед.
— Адам също вярва в теб.
— Да — казвам, загледана в черната нощ. — Май е така.
— Какво значи "май е така"? Горкият си мисли, че ти си изобретила въздуха.
Почти се усмихвам.
— Не знам точно коя моя версия харесва. Не съм същата, каквато бях в училищните ни години. Вече не съм онова момиче. А май именно нея иска — казвам и вдигам очи към Кенджи. — Като че ли му се иска да си въобразява, че съм момичето, което не проронва и дума и прекарва живота си в страх. Момичето, което се нуждае от закрилата и грижите му. Не мисля, че харесва сегашното ми аз. Май му идва в повече.
— Значи, в мига, в който отвори уста, разби мечтите му, а?
— Ще те бутна от покрива.
— Да, определено разбирам какво не ти харесва Адам.
Врътвам очи.
Кенджи се засмива. Отпуска се назад и ме дръпва със себе си. Бетонът подпира главите ни, а небето ни застила от всички страни. Сякаш съм паднала в казан с мастило.
— Знаеш ли, всъщност има логика — казва накрая Кенджи.
— Кое?
— Ами, така де… общо взето цяла вечност си била заключена между четири стени, нали така? Не е като да си пипала сума ти симпатяги цял живот.
— Какво?
— Ами… Адам е бил първото момче, което някога… се е държало мило с теб. Какво ти, сигурно е бил първият човек, който някога се е държал мило с теб. И може да те докосва. Пък и не е… сещаш се… убийствено грозен. — Пауза. — Честно казано, не те виня. Тежко е да си самотен. Всички изпадаме в отчаяние понякога.
— Добре — проточвам бавно.
— Опитвам се да кажа — пояснява Кенджи, — че май е логично да се влюбиш в него. Едва ли не… това се случва по подразбиране. Ако не в него, то в кого? Възможностите ти са били свръхограничени.