— О! — казвам тихо. — Да. По подразбиране. — Опитвам да се засмея, но неуспешно. С трудност преглъщам емоциите, заседнали в гърлото ми. — Понякога се чудя дали изобщо съм способна да разграничавам истината от фантазиите.
— Какво искаш да кажеш?
Поклащам глава.
— Не знам — прошепвам главно на себе си.
Мълчанието натежава помежду ни.
— Обичаше ли го наистина…?
Поколебавам се, преди да отговоря.
— Май да? Не знам? — Въздъхвам. — Възможно ли е да обичаш някого и внезапно да спреш да го обичаш? Май не знам какво е любов.
Кенджи въздъхва. Прокарва ръка през косата си.
— Дявол да го вземе — измърморва под носа си.
— Ти бил ли си влюбен някога? — питам го, завъртайки се на една страна, за да го погледна.
Той се взира в небето. Примигва няколко пъти.
— Ъ-ъ.
Обръщам се по гръб разочарована.
— О!
— Колко депресиращо само — казва Кенджи.
— Аха.
— Много сме зле.
— Аха.
— Та, кажи ми отново… какво толкова му харесваш на Уорнър? Да не би случайно да се е разсъблякъл пред теб или нещо такова?
— Моля? — възкликвам аз, доволна, че мракът скрива червенината по лицето ми. — Не. — Побързвам да отговоря. — Не, той…
— По дяволите, принцесо! — Кенджи се разсмива от сърце. — Не съм предполагал.
Удрям го по ръката.
— Ей… по-нежно! — възроптава той, търкайки удареното място. — Не съм толкова силен като теб!
— Знаеш ли, вече мога да го контролирам донякъде — казвам му с искрена усмивка. — Мога да регулирам силата си.
— Браво на теб. Ще ти купя балон веднага щом светът престане да се въргаля в собствените си лайна.
— Благодаря ти — казвам доволно аз. — Добър учител си.
— Добър съм във всичко — изтъква той.
— И скромен.
— И страшно красив.
Задавям се от смях.
— Още не си отговорила на въпроса ми — казва Кенджи. Размърдва се до мен, пъхвайки ръце под главата си. — Какво толкова му харесваш на богаташчето?
Вдишвам малка глътка въздух. Съсредоточавам се в най-ярката звезда на небето.
— Харесва ми как се възприемам, когато съм с него — казвам тихо. — Уорнър мисли, че съм силна, умна и талантлива, и наистина цени мнението ми. Кара ме да се чувствам като равна на него… като жена, способна да постигне колкото него… дори и повече. А когато направя нещо невероятно, дори не се изненадва. Сякаш го е очаквал от мен. Не се отнася с мен като с някое крехко момиченце, което постоянно се нуждае от нечия защита.
Кенджи изсумтява.
— Това е защото не си крехко момиченце — отбелязва той. — Ако става въпрос, всички останали трябва да се защитават от теб. Ти си същински звяр. — Казва той. После добавя: — Така де, сещаш се… симпатично зверче. Което руши каквото му падне и разцепва земята, и изсмуква живота от хората.
— Чудесно.
— Винаги съм готов да помогна.
— Личи си.
— И това ли е? — пита Кенджи. — Харесваш го само заради характера му, а?
— Моля?
— Всичката тая драма — продължава той, размахвайки ръка във въздуха, — няма нищо общо с това, че е секси и че може да те докосва, когато си поиска?
— Мислиш, че Уорнър е секси?
— Не това казах.
Разсмивам се.
— Харесва ми лицето му.
— Ами докосваниците?
— Какви докосваници?
Кенджи ме поглежда с ококорени очи и вдигнати вежди.
— Не съм ти Адам, ясно? Не можеш да ме баламосваш с престорената си невинност. Казваш ми, че този тип може да те докосва и си пада по теб, както и ти очевидно си падаш по него, и снощи си спала в леглото му, и ви намирам двамцата в тесния килер… не, чакай, прощавай, не беше килер, а детска стая… И какво, не е имало никакви докосваници? — Той ме гледа втренчено. — Това ли ми казваш?
— Не — прошепвам аз с пламнало лице.
— Просто растеш толкова бързо. Толкова се вълнуваш, че най-сетне можеш да докосваш разни работи, а аз просто искам да се уверя, че спазваш всички санитарни норми…
— Престани да говориш такива гадости.
— Ей… просто се грижа за т…
— Кенджи?
— Да?
Поемам дълбока глътка въздух. Опитвам да преброя звездите.
— Какво ще правя?
— С кое?
Поколебавам се.
— С всичко.
Кенджи издава странен звук.
— Гръм да ме удари, ако знам.
— Не искам да го правя без теб — прошепвам.
Той се отпуска назад.
— Кой е казал, че ще правиш каквото и да било без мен?
Сърцето ми пропуска няколко удара. Обръщам поглед към Кенджи.
— Какво? — пита той. Вдига вежди. — Изненадана ли си?
— Ще се бориш с мен? — питам аз, притаила дъх. — Ще застанеш до мен? Дори да съм с Уорнър?