— Хубаво — казва Уорнър.
— Хубаво какво? — пита Лили.
— Не идвайте.
— О! — примигва тя.
Уорнър се обръща към Кенджи.
— Да разбирам ли, че официално отказвате предложението ми?
— Точно така, не, благодаря — потвърждава Кенджи.
Уорнър кимва. Обръща се към мен.
— Тръгваме ли?
— Но… не… — Започвам да се паникьосвам, погледът ми прескача от Уорнър към Кенджи и обратно към Уорнър. — Не мога просто да си тръгна… и да не ги видя повече…
Обръщам се към Кенджи.
— И просто ще продължите да живеете тук? — питам го аз. — И повече няма да ви видя?
— Можеш да останеш тук с нас. — Кенджи скръства ръце на гърдите си. — Не е нужно да си тръгваш.
— Сам знаеш, че не мога да остана тук — казвам му с ядосан, ранен глас. — Знаеш, че Адам говореше сериозно… ще побеснее, ако още съм тук, като се върне…
— Значи, просто ще си обереш крушите? — пита остро Кенджи. — Ще обърнеш гръб на всички ни — той махва към останалите — само защото на Адам му е скимнало да се държи като кретен? Ще се откажеш от всички нас заради Уорнър?
— Кенджи… не е… нямам къде другаде да отида! Какво ще…
— Остани.
— Адам ще ме изхвърли…
— Не, няма — уверява ме Кенджи. — Няма да му позволим.
— Нямам намерение да му се натрапвам. Нито да го моля. Позволете ми да си тръгна с поне капка достойнство…
Кенджи вдига ядосано ръце.
— Ама че простотия!
— Ела с мен — казвам му. — Моля те… не искам да се разделяме…
— Няма начин — казва той. — Рисковано е, Джул. Не знам какво се случва между двама ви — той махва с ръка между мен и Уорнър, — но не мога да заложа всички тези съдби на карта заради емоции и догадки. Него може и да го е грижа за теб — казва Кенджи, — но не му пука за нас. — Той поглежда към Уорнър. — Прав ли съм?
— За кое? — пита Уорнър.
— Пука ли ти за нас? За оцеляването ни… за доброто ни?
— Не.
Кенджи едва не се изсмива.
— Е, поне си откровен.
— Предложението ми обаче още е в сила. И само идиот би го отхвърлил — добавя Уорнър. — Всички ще умрете, ако останете тук, и го знаеш по-добре от мен.
— Ще рискуваме.
— Не — прошепвам аз. — Кенджи…
— Всичко ще е наред — уверява ме той. Челото му е свъсено, а очите му натежават от тревога. — Сигурен съм, че ще намерим начин да се видим някой ден. Постъпи така, както сметнеш за редно.
— Не — опитвам да кажа. Опитам да дишам. Дробовете ми се издуват, сърцето ми препуска така бясно, че го чувам в ушите си. Обливат ме горещи и студени вълни, твърде горещи и твърде студени, и в главата ми се върти само една мисъл: не, не биваше да се получава така, не биваше всичко да рухва, не и отново, не и отново…
Уорнър ме хваща за раменете.
— Моля те — подхваща с напрегнат, тревожен глас. — Моля те, не го прави, скъпа. Умолявам те да не го правиш…
— По дяволите, Кенджи! — избухвам аз, откъсвайки се от Уорнър. — Моля те, за бога, не бъди глупак. Трябва да дойдеш с мен… нужен си ми…
— А на мен ми е нужна някаква гаранция, Джул — Кенджи кръстосва стаята, вплел пръсти в косата си, — не мога просто да си втълпя, че всичко ще е наред…
Обръщам се задъхано към Уорнър и стисвам юмруци.
— Дай им каквото искат. Не ме интересува какво е — казвам му. — Моля те, трябва да преговаряш с тях. Трябва да се споразумеете. Имам нужда от него. Имам нужда от приятелите си.
Уорнър ме гледа дълго време.
— Моля те — прошепвам аз.
Той извръща поглед. Пак го насочва към мен.
Накрая поглежда Кенджи в очите. Въздъхва.
— Какво искате?
— Аз искам гореща вана — обажда се Уинстън.
После се изкисква.
Изкисква се наистина.
— Двама от хората ми са болни и ранени — казва Кенджи, незабавно превключвайки на нова вълна. Гласът му е насечен, остър. Безчувствен. — Нужни са им лекарства и медицинска помощ. Не искаме да ни следиш, не искаме да ни налагаш вечерен час и не искаме да ядем храната от автоматите. Искаме протеини. Плодове. Зеленчуци. Истинска храна. Искаме свободен достъп до душове. Ще ни трябват и нови дрехи. И искаме да сме въоръжени непрекъснато.
Уорнър стои толкова неподвижно до мен, че вече почти не чувам дишането му. Главата ми пулсира шумно, а сърцето ми продължава да препуска в гърдите ми, но съм се успокоила достатъчно, че да дишам по-спокойно.
Уорнър свежда поглед към мен.
Задържа го върху лицето ми за момент, преди да затвори очи. Въздъхва рязко. Вдига поглед.
— Добре — казва.
Кенджи се взира в него.