Може би и двамата сме се влюбили в илюзията за нещо повече.
Трийсет и втора глава
Отварям очи.
Съвършено тъмно е. Тихо. Изправям се твърде бързо.
Явно съм задрямала. Нямам представа колко е часът, но след бърз оглед на стаята установявам, че Уорнър го няма.
Измъквам се от леглото. Още съм с чорапи, и слава богу… обвивам тялото си с ръце, треперейки, докато леденият зимен въздух прониква през тънката материя на тениската ми. Косата ми още е леко влажна от ваната.
Вратата на кабинета е открехната.
През пролуката се разлива малко светлина и се питам дали в действителност е забравил да затвори вратата, или току-що е влязъл. А може би изобщо не е вътре. Този път обаче любопитството ми надделява над съвестта.
Искам да узная къде работи и как изглежда бюрото му, искам да узная дали е разхвърлян, или подреден, дали държи лични вещи в кабинета си. Чудя се дали има свои снимки като дете.
Или портрет на майка си.
Пристъпвам на пръсти, усещайки как пеперудите в стомаха ми се разбуждат. Няма защо да се притеснявам толкова, казвам си. Не правя нищо незаконно. Просто ще проверя дали е вътре и ако не е, ще си тръгна. Ще вляза само за секунда. Няма да ровя из вещите му.
В никакъв случай.
Поколебавам се пред вратата. Толкова е тихо, че вероятно би чул силното туптене на сърцето ми. Не знам защо съм толкова уплашена.
Почуквам два пъти на вратата и побутвам навътре.
— Ейрън, тук ли…
Нещо се разбива на пода.
Отварям вратата изцяло и влетявам вътре, спирайки внезапно веднага след прага. Смаяна съм.
Кабинетът му е огромен.
Голям е колкото цялата спалня и дрешника, взети заедно. По-голям дори. Толкова е просторно — има достатъчно място за дългата съвещателна маса с по шест стола от двете ѝ страни. За диван и няколко странични масички, разположени в единия ъгъл. Огромна библиотека заема една от стените. Полиците ѝ са затрупани с книги. Напът са да се счупят от книги. Стари книги и нови книги, и книги с разпадащи се гръбчета.
Всички мебели са изработени от тъмно дърво.
Дърво, толкова тъмнокафяво, че изглежда направо черно. Изчистени, прави линии, прости форми. Нищо претенциозно или обемисто. Никаква кожа. Никакви луксозни кресла или сложни дърворезби. Минималистична обстановка.
Съвещателната маса е отрупана с папки и документи, с класьори и бележници. Подът е застлан с дебел, мек ориенталски килим, подобен на онзи в дрешника. Бюрото се намира в далечния край на стаята.
Уорнър ме гледа втрещено.
Облечен е единствено в панталони и чорапи, без риза и колан. Стои пред бюрото си, стиснал нещо в ръце — нещо, което не мога да видя от мястото си.
— Какво правиш тук? — пита ме той.
— Вратата беше отворена. — Ама че глупав отговор.
Той се пули насреща ми.
— Колко е часът? — питам го.
— Един и трийсет сутринта — отговаря механично той.
— О.
— Най-добре се връщай в леглото. — Не знам защо е толкова притеснен. Защо очите му постоянно се стрелкат към вратата.
— Не ми се спи вече.
— О. — Пръстите му опипват смутено предмета, който се оказва малко бурканче. Той го оставя на бюрото зад себе си, без да се обръща.
Днес е много странен, мисля си. Сякаш не е на себе си. Обикновено е толкова сдържан, самоуверен. Но напоследък е неспокоен в мое присъствие. Тази променливост ме притеснява.
— Какво правиш? — питам го.
Помежду ни има около три метра разстояние и никой от двама ни не понечва да го скъси. Говорим си, сякаш се виждаме за пръв път, сякаш сме непознати, изпаднали в смущаваща ситуация. Което е нелепо.
Правя няколко крачки през стаята, за да стигна до него.
Той застива.
Аз спирам.
— Всичко наред ли е?
— Да — отговаря припряно той.
— Какво е това? — питам, сочейки към малкото пластмасово бурканче.
— Най-добре се връщай в леглото, скъпа. Сигурно ти се спи повече, отколкото предполагаш…
Аз отивам до него, пресягам се и взимам бурканчето, преди да е успял да реагира.
— Нарушаваш личното ми пространство — казва рязко той с малко по-типичен за себе си тон. — Върни ми го…
— Лекарство? — изненадвам се аз. Завъртам малкото бурканче в ръцете си и прочитам етикета. Вдигам поглед. Вече разбирам. — Това е против белези.
Той прокарва ръка през косата си. Поглежда към стената.
— Да — потвърждава. — А сега ми го върни, ако обичаш.