— Искаш ли помощ? — предлагам аз.
Той замръзва.
— Моля?
— За гърба ти е, нали?
Той прокарва длан през устата и брадичката си.
— Да разбирам ли, че няма да ми позволиш да запазя дори капчица самоуважение?
— Не знаех, че белезите ти те притесняват — казвам му.
Правя стъпка напред.
Той прави стъпка назад.
— Не ме притесняват.
— Тогава за какво ти е това? — Вдигам бурканчето в ръка. — Откъде изобщо го намери?
— Не е нищо особено… просто… — Той поклаща глава. — Дилайло ми го набави.
Смешно е. Направо съм за смях.
— Защото не достигаш гърба си?
Той ме гледа безмълвно. Въздъхва.
— Обърни се — казвам му аз.
— Не.
— Държиш се странно без всякаква причина. Вече съм виждала белезите ти.
— Не е казано, че трябва да ги виждаш отново.
Не успявам да сдържа усмивката си.
— Какво? — пита той. — Кое ти се струва толкова смешно?
— Просто не ми приличаш на човек, който би се срамувал от подобно нещо.
— Не се срамувам.
— Очевидно.
— Моля те — казва той, — просто се върни в леглото.
— Напълно будна съм.
— Това не е мой проблем.
— Обърни се — повтарям аз.
Той присвива очи.
— Защо изобщо се мажеш с това нещо? — питам го за втори път. — Нямаш нужда. Не го използвай, щом ти създава трудности.
Той се умълчава за момент.
— Не смяташ, че имам нужда?
— Естествено. Защо…? Болят те белезите ли?
— Понякога — признава с тих глас той. — Не както някога. Всъщност гърбът ми вече е почти напълно безчувствен.
Нещо студено и остро пронизва стомаха ми.
— Наистина ли?
Той кимва.
— Ще ми кажеш ли откъде ги имаш? — прошепвам, неспособна да го погледна в очите.
Уорнър мълчи толкова време, че накрая не издържам и вдигам поглед.
Очите му са лишени от всякаква емоция, изражението му е съвършено неутрално. Той се прокашля.
— Подаръци за рождените ми дни са — казва той. — Всяка година още от петгодишната ми възраст. Докато не навърших осемнайсет. За деветнайсетия ми рожден ден просто не се върна.
Смразявам се от ужас.
— И така. — Уорнър поглежда ръцете си. — Ами…
— Порязвал те е? — Гласът ми е сипкав.
— Бичуваше ме.
— О, боже! — ахвам, покривайки устата си с длан. Поглеждам към стената, за да се съвзема. Примигвам няколко пъти, преглъщам с мъка болката и гнева, натрупали се в мен. — Толкова много съжалявам. — Съумявам да изрека накрая. — Ейрън. Страшно много съжалявам.
— Не искам да те отвращавам — казва тихо той.
Завъртам се смаяно. Дори потресено.
— Сигурно се шегуваш.
Очите му потвърждават, че не се шегува.
— Случайно да си се виждал в огледало? — питам ядосано аз.
— Моля?
— Ти си съвършен — казвам му, поразена до самозабрава. — От глава до пети. Цялото ти тяло. Пропорционално. Симетрично. Ти си абсурдно, математически съвършен. Дори е нереално човешко същество да изглежда като теб. — Казвам му, клатейки глава. — Не мога да повярвам, че приказваш такива неща…
— Джулиет, моля те. Не ми говори така.
— Моля? Защо?
— Защото е жестоко — казва той, загубил хладнокръвието си. — Жестоко е и е безсърдечно, а ти дори не осъзнаваш…
— Ейрън…
— Връщам си думите — казва той. — Не искам да ми викаш Ейрън повече…
— Ейрън — повтарям аз, но по-твърдо този път. — Моля те… не може сериозно да си мислиш, че ме отвращаваш. Че би ми пречило… че белезите ти ме отблъскват…
— Не знам — отвръща той. Крачи нервно пред бюрото, вперил поглед в пода.
— Нали уж усещаше чувствата на хората — казвам аз. — Предполагах, че моите ще са ти кристално ясни.
— Невинаги мисля трезво — казва той, потривайки смутено лицето и челото си. — Особено когато са намесени емоции. Невинаги мога да съм обективен… и понякога правя предположения, които невинаги са верни… и не… просто вече не вярвам на собствената си интуиция. Защото се е случвало да ѝ се доверя — казва той — и резултатите са били плачевни.
Най-сетне вдига поглед към мен.
— Прав си — прошепвам аз.
Той извръща очи.
— Допускал си доста грешки — казвам му. — Всичко си правил както не трябва.
Той прокарва длан по лицето си.
— Но още не е твърде късно да се поправиш… имаш шанс да…
— Моля те…
— Не е твърде късно…
— Престани да ми го повтаряш! — избухва той. — Не ме познаваш… не знаеш какво съм направил, нито какво трябва да направя, за да изкупя вината си…
— Не разбираш ли? Няма значение… вече можеш да си друг човек…