— Нали уж нямаше да опитваш да ме промениш?
— Не се опитвам да те променя — казвам му, понижавайки глас. — Просто се опитвам да ти втълпя, че животът не е приключил. Не е нужно да го живееш както преди. Можеш да направиш различен избор. Да бъдеш щастлив…
— Джулиет. — Една рязка дума. Очите му горят със зелен пламък.
Млъквам.
Поглеждам треперещите му ръце, той ги свива в юмруци.
— Върви си — казва тихо. — Не те искам тук точно в момента.
— Тогава защо изобщо ме доведе? — питам го гневно. — Щом дори не искаш да ме виждаш…
— Защо не разбираш? — Той вдига поглед към мен и очите му са толкова пълни с болка и страдание, че оставам без дъх.
Ръцете ми треперят.
— Какво да разбирам…?
— Обичам те.
Той се срива.
Гласът му. Гърбът му. Коленете му. Лицето му.
Сриват се.
Хваща се за бюрото. Не може да ме погледне в очите.
— Обичам те — повтаря с едновременно сурови и нежни думи. — Обичам те, а не е достатъчно. Мислех, че ще е, но явно съм грешал. Мислех, че ще мога да се боря за теб, но съм се лъгал. Защото не мога. Не мога дори да те погледна в очите…
— Ейрън…
— Кажи ми, че не е истина — продължава той. — Кажи ми, че греша. Кажи ми, че съм сляп. Кажи ми, че ме обичаш.
Сърцето ми не спира да крещи, разцепвайки се надве.
Не мога да го излъжа.
— Аз не… не знам как да тълкувам чувствата си — опитвам да му обясня.
— Моля те — прошепва той. — Моля те, просто си върви…
— Ейрън, аз те моля да ме разбереш… преди си мислех, че знам какво е любовта, а се оказа, че съм грешала… не искам да допусна същата грешка…
— Моля те — призовава ме още по-пламенно, — за бога, Джулиет, загубих достойнството си…
— Добре — кимвам аз. — Добре. Извинявай. Добре.
Отстъпвам назад.
Обръщам се.
И дори не поглеждам през рамо.
Трийсет и трета глава
— Трябва да тръгна след седем минути.
С Уорнър сме облечени и си говорим като стари познати, сякаш снощната случка изобщо не се е състояла. Дилайло ни донесе закуска и се нахранихме в отделни стаи. Без разговори за него или за мен, за двама ни, за миналото или бъдещето…
Помежду ни няма нищо.
Има я само липсата на Адам и борбата срещу Възобновителите. Това е.
Вече схващам.
— Бих те взел със себе си — казва той, — но мисля, че ще ми е трудно да те прикрия. Можеш да ни изчакаш в тренировъчната зала, ако искаш… ще ги доведа право там. Така ще можеш да ги посрещнеш веднага. — Най-сетне дръзва да ме погледне в очите. — Съгласна ли си?
Кимвам.
— Чудесно — казва той. — Ще ти покажа как да стигнеш дотам.
Превежда ме през кабинета си до един от далечните ъгли, където е разположен диванът. Тук има изход, който не съм забелязала снощи. Уорнър натиска едно копче на стената. Вратите се плъзват.
И се озовавам пред асансьор.
Двамата влизаме и той натиска копчето за приземния етаж. Вратите се затварят и потегляме надолу.
Поглеждам го.
— Не предполагах, че имаш асансьор в стаята си.
— Трябваше ми личен достъп до тренировъчната зала.
— Все го повтаряш — казвам му. — Тренировъчна зала. Какво имаш предвид?
Асансьорът спира.
Вратите се отварят.
Той ги задържа, за да мина.
— Това.
Никога не съм виждала толкова уреди на едно място през живота си.
Уреди за бягане и уреди за трениране на краката, уреди за трениране на ръцете и раменете и други за коремните мускули. Има дори уреди, приличащи на колела. Нямам представа как им се вика. Знам само, че едното е лежанка. Знам как изглеждат и гирите, а от тях има цели рафтове, какви ли не размери. Освен това на някои места по тавана има закачени лостове, не че знам за какво се използват. Всъщност цялото помещение е затрупано с тонове неща, съвършено чужди за мен.
Всяка стена има различно предназначение.
Едната като че ли е направена от камък. Или скала. По нея има малки вдлъбнатини, допълнени с цветни парчета пластмаса. Една от другите стени е отрупана с пистолети. Стотици пистолети, закачени на специални стойки. Всичките са в идеален вид. Изглеждат така, сякаш току-що са били почистени. На същата стена има врата, чудя се накъде ли води. Третата стена е облицована със същия черен, пандишпанен на вид материал, с който са застлани подовете. Изглежда мек и гъвкав на пипане. В последната стена се намира вратата, от която сме влезли — тази на асансьора, както и още една; нищо друго.