Размерите на помещението са внушителни. Поне два-три пъти по-голямо е от спалнята на Уорнър, дрешника и кабинета му, взети заедно. Направо ми изглежда абсурдно, че всичко това е направено за един-единствен човек.
— Удивително — коментирам аз, обръщайки лице към него. — Всичко това за теб ли е?
Той кимва.
— Обикновено идвам поне два-три пъти дневно — казва той. — Позагубих форма след контузията, но иначе да, тук съм доста често. — Той пристъпва напред, докосвайки меката черна стена. — Откакто се помня, това е животът ми. Тренировките. — Казва той. — Винаги съм тренирал. Именно тук ще започнем и с теб.
— С мен?
Той кимва.
— Но аз нямам нужда от тренировки — казвам му. — Не и от такива.
Уорнър опитва да ме погледне в очите, но не успява.
— Трябва да вървя — съобщава вместо това. — Ако ти доскучае, вземи асансьора и се върни на горния етаж. С него се стига само до две нива, така че няма как да се изгубиш. — Той закопчава сакото си. — Ще побързам.
— Добре.
Очаквам да тръгне, но той се задържа.
— Ще си тук — казва накрая, — когато се върна.
Не е точно въпрос.
Кимвам въпреки това.
— Някак не ми звучи реално — добавя тихо, — че няма да опиташ да избягаш.
Не отговарям.
Той въздъхва тежко. Завърта се на една пета. И напуска.
Трийсет и четвърта глава
Седя на една от лежанките, въртейки разсеяно в ръцете си двукилограмова гиричка, когато чувам гласа му.
— Мамка му! — казва той. — Това място е върхът.
Скачам от лежанката и едва не изпускам гирите върху крака си. Кенджи и Уинстън, и Касъл, и Брендън, и Иън, и Алиа, и Лили влизат през вратата, разположена на стената с пистолетите.
Кенджи ме вижда и грейва.
Втурвам се напред и той ме улавя в прегръдката си, стисва ме силно, преди да се откъсне от мен.
— Дявол да ме вземе! — казва Кенджи. — Не те е убил. Това е много добър знак.
Побутвам го леко. Сдържам усмивката си.
Поздравявам набързо и всички останали. Направо подскачам от щастие, че отново са при мен. Те обаче се оглеждат наоколо със стъписани изражения. Сякаш наистина са вярвали, че Уорнър ги води в капан.
— Оттук се стига до съблекалнята — казва им Уорнър, сочейки към вратата до асансьора. — Там ще намерите достатъчно душове и кабинки и изобщо всичко необходимо, за да не смърдите на животни. Кърпи, сапуни, перални машини. Ето оттук.
Толкова съм съсредоточена върху Уорнър, че едва не пропускам да видя Дилайло, застанал в ъгъла.
Почти ахвам на глас.
Той стои мълчаливо с хванати зад гърба си ръце и наблюдава внимателно струпаната пред Уорнър групичка хора. И не за пръв път се запитвам кой ли е в действителност. Защо ли Уорнър му има такова доверие.
— Ще ви се носи храна три пъти дневно — обяснява Уорнър. — Ако не я изядете или пропуснете някое от храненията и останете гладни, можете спокойно да си поплачете под душа. А след това да се научите на дисциплина. Не идвайте да ми се жалвате. Знам, че сте въоръжени — продължава той, — но както виждате, в тази стая държа и личните си оръжия и…
— Леле майко! — възкликва развълнувано Иън, отправяйки се към две закачени на стената пушки.
— Ако докоснеш което и да било от оръжията ми, ще счупя и двете ти ръце — заплашва го Уорнър.
Иън замръзва намясто.
— Забранено ви е да припарвате до тази стена. На всички ви — казва той, оглеждайки струпаните край себе си хора. — Всичко останало е на ваше разположение. Пазете уредите ми. Оставяйте ги така, както сте ги намерили. И ако не се къпете редовно, спазвайте поне три метра дистанция от мен.
Кенджи изсумтява.
— А сега ме чака друга работа — обявява Уорнър. — Ще се върна в деветнайсет часа, когато можем да се съберем отново и да поставим началото на дискусиите. Междувременно се възползвайте от възможността да се настаните. Можете да спите на резервните шалтета, които държа в онзи ъгъл. Надявам се, че си носите одеяла.
Чантата на Алиа се изплъзва от ръцете ѝ и тупва на пода. Всички се завъртат към нея. Тя почервенява като домат.
— Има ли въпроси? — пита Уорнър.
— Да — обажда се Кенджи. — Къде са лекарствата?
Уорнър кимва към Дилайло, който продължава да стои в ъгъла.
— Дайте на лейтенанта ми подробно описание на всички травми и болести. Ще ви набавим необходимите медикаменти.
Кенджи кимва с искрено, дори признателно изражение.
— Благодаря ти — казва той.
Уорнър се взира в него за секунда.
— Пак заповядай.
Кенджи вдига вежди.
Дори аз съм изненадана.