Уорнър се обръща към мен. Задържа погледа си за малко, преди да го извърне. После, без да каже и дума, натиска копчето на асансьора.
Влиза вътре.
Гледам как вратите са затварят зад него.
Трийсет и пета глава
Кенджи ме гледа угрижено.
— Това пък какво беше?
Уинстън и Иън също ме зяпат с неприкрито учудване. Лили разопакова багажа си. Касъл ме наблюдава внимателно. Брендън и Алиа са потънали в разговор.
— Какво имаш предвид? — питам аз. Опитвам да се държа небрежно, но ми се струва, че ушите ми са порозовели.
Кенджи плясва с ръка тила си. Свива рамене.
— Да не би да сте се спречкали или нещо такова?
— Не — побързвам да отрека.
— Аха — Кенджи килва глава към мен.
— Как е Адам? — питам аз, за да сменя темата.
Кенджи въздъхва продължително, извръща поглед, потрива очи и пуска чантата си на пода. Обляга гръб на стената.
— Няма да те лъжа, Джул — казва, снижавайки глас. — Тая гадост с Кент сериозно ми бърка в здравето. Драмите ви усложняват всичко. Не беше много доволен, че искаме да си тръгнем.
— Какво? Но нали каза, че не иска да се бие повече…
— Да, и все пак — кимва Кенджи. — Очевидно от това не следва, че иска да загуби всичките си приятели наведнъж.
Поклащам глава.
— Не постъпва справедливо.
— Знам — съгласява се Кенджи. Въздъхва отново. — Както и да е, радвам се да те видя, принцесо, но съм скапан от умора. И гладен. И вкиснат. Знаеш как е. — Махва небрежно с ръка и се свлича на пода.
Крие нещо от мен.
— Какво има? — питам тихо, сядайки на пода срещу него.
Той вдига поглед към очите ми.
— Липсва ми Джеймс, ясно? Липсва ми хлапакът. — Кенджи звучи безкрайно изтощен. Направо виждам умората в очите му. — Не исках да го изоставям.
Сърцето ми моментално се свива на топка.
Разбира се.
Джеймс.
— Много съжалявам. Ще ми се да имаше начин да го вземем с нас.
Кенджи бръсва с пръст въображаеми прашинки от тениската си.
— Май е по-безопасно за него да остане там, където е — казва той, макар че видимо не вярва в нито една от думите си. — Просто ми се ще Кент да престане да се държи като дръвник.
Настръхвам.
— Всичко можеше да върви по мед и масло, ако просто се беше взел в ръце — казва Кенджи. — Ама не, трябваше да изпадне в истерии и драми. — Той въздъхва. — Толкова е емоционален, да му се не види. — Добавя внезапно. — Приема всичко толкова насериозно. Не може просто да се пусне по течението. Не може да се укроти и да продължи с живота си. Ох… знам ли. Както и да е. Просто ми се ще Джеймс да беше с нас. Липсва ми.
— Съжалявам — повтарям аз.
Лицето на Кенджи се изкривява в странна гримаса. Той махва безгрижно с ръка.
— Няма нищо. Ще ми мине.
Вдигам поглед и откривам, че всички останали са изчезнали.
Касъл, Иън, Алиа и Лили отиват към съблекалнята, а Уинстън и Брендън се разхождат из залата. Спират да обсъдят каменната стена, но не чувам какво казват.
Примъквам се по-близо до Кенджи. Опирам глава на ръцете си.
— И какво — подхваща той, — оставям те за двайсет и четири часа и двамата с Уорнър минавате от свръхдраматично гушкане към леденостудени погледи, а? — Кенджи рисува с пръст по меката настилка на пода. — Сигурно историята е интересна.
— Не бих казала.
— Сериозно ли няма да ми кажеш какво е станало? — Той вдига засегнат поглед. — Аз ти казвам всичко.
— Да, повярвах ти.
— Не ми се прави на умница.
— Какво е положението, Кенджи, наистина? — Оглеждам лицето му, вялата му усмивка. — Струваш ми се различен днес. Смачкан.
— Няма какво да ти кажа — измърморва той. — Просто ми липсва Джеймс, това е.
— Но не е само това, признай си.
Той замълчава.
Аз забивам поглед в скута си.
— Нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко? Ти винаги си ме изслушвал и аз съм тук, ако искаш да поговориш с някого.
Кенджи врътва очи.
— Защо трябва да ме караш да се чувствам виновен, понеже не искам да участвам в сантиментални раздумки?
— Не е вя…
— Просто… просто съм в много кофти настроение, ясно? — Той поглежда настрани. — Чувствам се странно. Някак ми се вилнее днес. Искам просто да напердаша някого без всякаква причина.
Свивам колене до гърдите си. Отпускам брадичка върху тях. Кимвам.
— Имал си тежък ден.
Той изпръхтява. Кимва и забива поглед в стената. Натиска юмрук в мекия под.
— Понякога просто ми омръзва, разбираш ли? — Взира се в юмрука си, във вдлъбнатините, които кокалчетата му образуват в мекия, гъвкав материал. — Направо ми идва до гуша. — Гласът му внезапно затихва, сякаш изобщо не говори на мен. Гърлото му се движи, очевидно от емоциите, заклещени в гърдите му. — Постоянно губя близки хора. — Казва той. — Имам чувството, че това е всеки ден. Всеки шибан ден. Дотегна ми… втръсна ми вече…