— Кенджи… — опитвам да кажа.
— Липсваше ми, Джул. — Не отлепя очи от настилката. — Ще ми се да беше с мен снощи.
— И ти ми липсваше.
— Нямам с кого друг да говоря.
— Нали уж не ти харесвало да говориш за чувствата си? — закачам го в опит да разведря обстановката.
Той не реагира.
— Просто понякога ми идва в повече. — Извръща поглед. — Прекалено много е. Дори за мен. Има дни, в които не искам да се смея. — Продължава той. — Не искам да съм забавен. Не искам да ми пука за нищо. Има дни, в които искам просто да си седна на задника и да му хвърля един рев. Цял ден да плача. — Ръцете му спират да се движат по настилката. — Откачено ли звучи? — Пита ме тихо, без да вдига поглед към мен.
Мигам и мигам заради паренето в очите ми.
— Не — казвам му. — Изобщо не звучи откачено.
Той се взира в пода.
— Контактите с теб ми се отразяват странно, Джул. Напоследък само бездействам и размишлявам върху чувствата си. Много благодаря.
Долазвам до него и го прегръщам през кръста, а той ми отвръща моментално, притискайки ме към себе си. Лицето ми е заровено в гърдите му и чувам силното туптене на сърцето му. Още страда, а аз все го забравям. Не бива да го забравям.
Ще ми се да мога да облекча болката му с прегръдката си. Да поема бремето от плещите му.
— Странно е, не смяташ ли? — пита той.
— Кое?
— Ако бяхме голи сега, вече нямаше да съм сред живите.
— Млъквай — заповядвам аз, смеейки се до гърдите му. И двамата сме с дълги ръкави и крачоли. Стига лицето и ръцете ми да не докосват кожата му, всичко е наред.
— Е, вярно е.
— И в кое смахнато измерение по-точно бих се съблякла пред теб?
— Просто отбелязвам — казва той. — Случва се какво ли не. Знае ли човек.
— Май ти трябва гадже.
— Ъ-ъ — не се съгласява той. — Трябва ми само прегръдка. От приятелката ми.
Отдръпвам се назад, за да видя лицето му. Опитвам да разчета погледа му.
— Ти си най-добрият ми приятел, Кенджи. Знаеш го, нали?
— Да, малката — ухилва ми се той. — Знам. И не мога да повярвам, че се вързах с твоя кльощав задник.
Измъквам се от ръцете му. Присвивам очи насреща му.
Той се засмива.
— Е, как е новото гадже?
Усмивката ми помръква.
— Не ми е гадже.
— Сигурна ли си? Защото главата си залагам, че Ромео нямаше да ни покани тук, ако не беше хлътнал по теб.
Забивам поглед в ръцете си.
— Може би един ден с Уорнър ще се научим да сме приятели.
— Ама ти сериозно ли? — казва шокирано Кенджи. — Мислех, че си си загубила ума по него.
Свивам рамене.
— Ами… привлича ме.
— Но?
— Но Уорнър има още много да работи върху себе си, схващаш ли?
— Хм, да — отговаря Кенджи. Въздъхва. Отпуска се назад. — Да. Схващам.
И двамата се смълчаваме за момент.
— Ама тая работа си е доста шантава — заявява Кенджи най-неочаквано.
— Какво имаш предвид? — вдигам поглед аз. — Коя част по-точно?
— Уорнър — отвръща Кенджи. — Не мога да му хвана спатиите. — Кенджи ме поглежда. Право в очите. — През цялото време, докато бях в базата, нито веднъж не го видях да говори неофициално с някого от войниците. Нито веднъж. Беше като камък, Джул. Като камък. — Повтаря той. — Не се усмихваше. Не се смееше. Не демонстрираше никакви емоции. И никога, ама никога не си отваряше устата, освен за да издаде заповед. Държеше се като същинска машина. — Казва Кенджи. — А сега? — Той посочва асансьора. — Мъжът, който излезе оттук? Който се появи в къщата вчера? Нямам никаква представа кой е. Умът ми не го побира. Направо е нереално.
— Не знаех, че е бил такъв — казвам изненадано.
— Не се ли е държал така и с теб? — пита Кенджи. — Когато дойде в базата?
— Не — отговарям. — Винаги е бил доста… оживен покрай мен. Не в добрия смисъл на думата — пояснявам аз, — а по-скоро… знам ли. Говореше много. — Умълчавам се, позволявайки на спомените да изплуват в съзнанието ми. — Даже не спираше да говори. Всъщност само това и правеше. И ми се усмихваше постоянно. — Пак замълчавам. — Мислех, че го прави нарочно. За да ми се присмива. Или да ме уплаши.
Кенджи се отпуска назад върху дланите си.
— Да, ама не.
— Хм — казвам аз, вперила поглед в неясна точка.