Кенджи въздъхва.
— Хубаво, но… ами… поне добре ли се държи с теб?
Аз свеждам очи. Заглеждам се в краката си.
— Да — прошепвам. — Много добре.
— Но двамата не сте дуо, така ли да разбирам?
Правя кисела гримаса.
— Ясно — изстрелва бързо Кенджи, вдигайки ръце. — Добре… просто ми беше любопитно. Тук никой никого не съди, Джул.
Изсумтявам.
— Друг път.
Кенджи се поотпуска.
— Знаеш ли, Адам наистина мисли, че между двама ви с Уорнър вече има нещо.
Врътвам очи.
— Адам е глупав.
— Ех, принцесо — възмущава се Кенджи. — Трябва да поговорим за езика ви…
— Адам трябва да каже на Уорнър, че са братя.
Кенджи вдига стреснат поглед.
— По-тихо — прошепва ми той. — Не бива да го казваш на всеослушание. Знаеш какво мисли по въпроса Кент.
— Според мен не е справедливо. Уорнър има право да знае.
— Защо? — пита Кенджи. — Да не мислиш, че двамата с Кент тутакси ще станат дружки?
Впивам нетрепващ, сериозен поглед в него.
— Джеймс също му е брат, Кенджи.
Тялото на Кенджи се вцепенява, лицето му става безизразно. Очите му се разширяват едва забележимо.
Килвам глава настрани. Вдигам едната си вежда.
— Аз дори не… боже — казва той. Притиска юмрук в челото си. — Дори не ми беше хрумнало.
— Не е справедливо спрямо нито един от двамата — продължавам аз. — А и мисля, че Уорнър много би се радвал да научи, че има братя. Джеймс и Адам поне са заедно. — Казвам. — Но Уорнър винаги е бил сам.
Кенджи клати глава с белязано от недоумение лице.
— Сюжетът се заплита все повече и повече — казва той. — Тъкмо си мислиш, че няма повече накъде, и изведнъж: хоп!
— Заслужава да научи, Кенджи — повтарям аз. — Не може да не си съгласен, че поне това заслужава. Негово право е. От една кръв са.
Кенджи вдига поглед. Въздъхва.
— Проклятие.
— Ако Адам не му каже — заявявам, — аз ще му кажа.
— Не би посмяла.
Впервам решителен поглед в него.
— Това е гадно, Джул. — Кенджи изглежда изненадан. — Не бива да го правиш.
— Защо ми викаш "Джул"? — става ми любопитно. — Кога ти хрумна? Вече си ми дал поне петдесет различни прякора.
Той свива рамене.
— Трябва да си поласкана.
— О, така ли? — питам аз. — Прякорите са повод за гордост, значи?
Той кимва.
— Ами тогава какво ще кажеш да ти викам Кени?
Кенджи скръства ръце. Гледа ме на кръв.
— Хич не е смешно.
Ухилвам се насреща му.
— Е, съвсем мъничко.
— А ти какво ще кажеш да наричам новото ти гадже Крал Глътналбастун?
— Не ми е гадже, Кени.
Кенджи ми стрелва предупредителен поглед. Посочва с пръст лицето ми.
— Въобще не ми е забавно, принцесо.
— Ей, не искаш ли да се изкъпеш? — питам го аз.
— Значи, смърдя, така ли?
Врътвам очи.
Той се изправя. Подушва тениската си.
— По дяволите, май наистина понамирисвам.
— Върви — казвам му. — И побързай. Имам чувството, че ни чака дълга нощ.
Трийсет и шеста глава
Всички сме се настанили на пейки в тренировъчната зала. Уорнър седи до мен и правя всичко възможно раменете ни да не се докоснат случайно.
— Така, предполагам ще действаме по приоритети? — казва Уинстън, оглеждайки групичката ни. — Трябва да спасим Соня и Сара. Въпросът е как. — Пауза. — Нямаме представа как да се доберем до главнокомандващия.
Всички поглеждат към Уорнър.
Уорнър поглежда часовника си.
— Е? — настоява Кенджи.
— Е, какво? — пита отегчено Уорнър.
— Е, няма ли да ни помогнеш? — тросва му се Иън. — Това е в твоята компетенция.
Уорнър ме поглежда за пръв път тази вечер.
— Напълно сигурна ли си, че вярваш на тези хора? — пита ме той. — На всичките до един?
— Да — отвръщам тихо. — Напълно сигурна.
— Хубаво. — Уорнър поема дълбока глътка въздух, преди да вземе думата. — Баща ми — започва със спокоен тон — се намира на кораб. Насред океана.
— На кораб? — пита изумено Кенджи. — Капитолът представлява кораб?
— Не съвсем. — Уорнър се поколебава. — Но важното е, че трябва да го примамим тук. Не можем да се бием на негова територия. Трябва да създадем усложнение, достатъчно голямо, че да бъде принуден да се върне в Сектор 45. — Тогава поглежда към мен. — Джулиет твърди, че вече има план.
Аз кимвам. Вдишвам дълбоко. Оглеждам лицата пред себе си.
— Мисля, че трябва да превземем Сектор 45.
Втрещено мълчание.
— Мисля, че заедно — продължавам аз — можем да убедим войниците да се бият на наша страна. В крайна сметка управлението на Възобновителите не е изгодно за никого освен за управниците. Войниците са уморени и гладни и навярно са постъпили в армията, защото не са имали друг избор. — Замълчавам за секунда. — Можем да вербуваме и цивилните, и войниците. Хората от целия сектор. Да ги склоним да обединят сили с нас. А и те ме познават. — Добавям аз. — Войниците. Виждали са ме… знаят на какво съм способна. А всички ни, взети заедно? — Поклащам глава. — Това ще ги смае. Ще им покажем, че сме различни. По-силни. Ще им дадем надежда… причина да се бият. А после — продължавам аз, — след като получим подкрепата им, новината ще се разчуе и Андерсън ще е принуден да се върне в сектора. Ще трябва да потуши бунта… няма да има друг избор. Върне ли се, наш е. Ще въстанем срещу него и армията му и ще победим. След това ще завземем цялата страна.