— Божичко!
Касъл се обажда пръв.
— Госпожице Ферърс — казва той, — май сериозно сте обмислили стратегията си.
Кимвам.
Кенджи ме гледа така, сякаш се чуди дали да се смее, или да аплодира.
— Какво ще кажете? — питам хората около себе си.
— Ами ако не се получи? — обажда се Лили. — Ако войниците са твърде уплашени, за да се опълчат на настоящия си водач? Ако вместо това убият теб?
— Твърде възможно е — отвръщам аз. — Но мисля, че ако сме достатъчно силни, ако деветимата обединим уменията си, войниците ще повярват, че сме способни да постигнем нещо удивително.
— Добре, но как ще разберат какви сили имаме? — пита Брендън. — Ами ако не ни повярват?
— Ще им направим демонстрация.
— Ами ако стрелят по нас? — парира Иън.
— Ще се справя и сама, ако това ви притеснява. Нямам нищо против. Преди войната Кенджи ме учеше как да увеличавам диапазона на енергията си и мисля, че ако овладея това, мога да правя доста страшни неща. Такива, с които да ги впечатля и да ги убедя да застанат на наша страна.
— Можеш да увеличаваш диапазона на енергията си? — пита Уинстън с изцъклени очи. — Тоест можеш например да изтребиш наведнъж цял куп хора, изсмуквайки жизнените им сили?
— Ъ, не — отговарям аз. — Тоест да, предполагам, че мога да го сторя и по този начин, но не говоря за това. Говоря за силата си. Не за… изсмукването…
— Чакай малко, каква сила? — учудва се Брендън. — Нали уж кожата ти е опасна?
Напът съм да отговоря, когато си спомням, че Брендън, Уинстън и Иън бяха пленени, преди да започна сериозните си тренировки. Не вярвам да знаят много за напредъка ми.
Затова започвам от началото.
— Моята… сила — казвам аз — не е свързана само с кожата ми. — Поглеждам към Кенджи. Махвам с ръка към него. — Двамата се опитвахме да разберем на какво точно съм способна и Кенджи стигна до заключението, че истинската ми енергия идва от дълбините на тялото ми, не от повърхността. Тя е в костите, кръвта и кожата ми. — Опитвам да обясня. — Истинската ми способност всъщност е нечовешка свръхсила. Кожата ми е просто един елемент от нея. — Казвам им. — Тя е най-висшата форма на енергията ми и най-странната форма на защита; сякаш тялото ми си е изградило щит. Ограда от бодлива тел, ако щете. Държи неприятелите настрана. — Едва не се разсмивам, чудейки се кога ли ми е станало толкова лесно да говоря за тези неща. Да не се чувствам неловко. — Но освен това съм достатъчно силна да разруша почти всичко. — Продължавам аз. — И то… без дори да се нараня. Бетон. Тухли. Стъкло…
— Земната повърхност — добавя Кенджи.
— Да — потвърждавам, изпращайки му усмивка. — Дори земната повърхност.
— Тя предизвика земетресение — обажда се ентусиазирано Алиа и буквално се изумявам да чуя гласа ѝ. — По време на първата битка. — Обяснява тя на Брендън, Уинстън и Иън. — Когато се опитвахме да ви спасим, момчета. Джулиет удари земята и тя се отвори. Така успяхме да се измъкнем.
Момчетата ме зяпат недоумяващо.
— Опитвам се да кажа — продължавам аз, — че ако истински се науча да разгръщам силата си и да я контролирам… знам ли. — Свивам рамене. — Сигурно ще мога да преместя цяла планина.
— Това е малко смело — хили се като горд родител Кенджи.
— Смело, но вероятно не и непостижимо — усмихвам му се в отговор аз.
— Еха — казва Лили. — Значи, можеш… да разбиваш разни работи? Всичко?
Кимвам. Поглеждам към Уорнър.
— Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не — отговаря той. Очите му са умишлено неразгадаеми.
Ставам и тръгвам към рафтовете с гири, подготвяйки се да достигна енергията си по мисловен път. Това все още е най-сложната част за мен: умението да боравя умерено със силата си.