Взимам една двайсеткилограмова гира и я отнасям до групата.
За момент се питам дали не би трябвало да ми тежи, особено при положение че теглото ѝ е наполовина на моето, но всъщност дори не го усещам.
Сядам на пейката. Оставям гирата на земята.
— Какво ще правиш с това? — пита ме Иън с опулени очи.
— Какво искаш да направя? — отвръщам аз.
— Твърдиш, че можеш просто да я счупиш надве? — пита Уинстън.
Кимвам.
— Хайде тогава — казва Кенджи. Направо подскача от вълнение. — Хайде, хайде.
Изпълнявам желанието им.
Взимам гирата и буквално я сплесквам между двете си ръце. Превръщам я в купчина смачкан метал. Двайсеткилограмова буца. После я счупвам през средата и пускам двете парчета на земята.
Пейките се разтърсват.
— Извинявайте — побързвам да кажа, оглеждайки се наоколо. — Не исках да ги хвърля така…
— Майчице! — възкликва Иън. — Това е страшно готино.
— Хайде още веднъж — казва Уинстън с грейнали очи.
— Всъщност предпочитам да не унищожава всичките ми вещи — намесва се Уорнър.
— Ей, чакай малко… — обажда се Уинстън, осъзнал нещо, гледайки Уорнър. — И ти можеш да правиш същото, нали? Можеш да взимаш силата ѝ и да я използваш по същия начин?
— Мога да взимам силите на всички ви — поправя го Уорнър. — И да правя каквото си поискам с тях.
Ужасът в стаята е напълно осезаем.
Свъсвам вежди към Уорнър.
— Моля те, не ги плаши.
Той не отговаря. Взира се неясно в какво.
— Значи, вие двамата… — опитва да намери гласа си Иън — …тоест заедно… двамата реално можете…
— Да превземем света? — Уорнър вече се взира в стената.
— Щях да кажа, че можете да смачкате доста фасони, но да, това също… предполагам — поклаща глава Иън.
— Сигурна ли си, че вярваш на този тип? — пита ме Лили, сочейки с палец Уорнър, изражението ѝ е истински, откровено тревожно. — Ами ако само те използва заради силата ти?
— Бих му поверила живота си — отвръщам тихо. — Направих го веднъж и съм готова да го сторя отново.
Уорнър ме поглежда и веднага извръща очи, за част от секундата улавям емоцията в изражението му.
— Така, да се изясним — казва Уинстън. — Планът ни в общи линии е да привлечем войниците и цивилните граждани на Сектор 45 да се бият на наша страна?
Кенджи кръстосва ръце.
— Да, май ще се перчим като пауни с надеждата да ни харесат достатъчно, че да се чифтосат с нас.
— Отврат — намусва се Брендън.
— Колкото и шантаво звучене да му придаде Кенджи току-що — казвам аз, стрелвайки укорителен поглед към него, — отговорът общо взето е "да". Можем да им подсигурим ядро, около което да се съберат. Поемаме контрола върху армията, после и върху цивилните. След това ги повеждаме в битка. И този път сформираме истинска, сериозна съпротива.
— А в случай че победите? — пита Касъл. Нетипично мълчалив е през цялото това време. — Как ще процедирате тогава?
— Какво имате предвид? — не разбирам въпроса му аз.
— Да кажем, че постигнете успех — казва той. — Че надвиете главнокомандващия. Че елиминирате него и хората му. После какво? Кой ще поеме ролята на главнокомандващ?
— Аз.
Всички в стаята ахват. Усещам как Уорнър се сковава до мен.
— Дявол да го вземе, принцесо — проронва тихо Кенджи.
— А после? — пита Касъл, съсредоточавайки цялото си внимание върху мен. — След това? — Очите му са тревожни. Уплашени почти. — Ще убиете всеки, който се изправи на пътя ви? Всички водачи на останалите сектори, на цялата ни нация? Това са още 554 войни…
— Някои ще се предадат доброволно — казвам му.
— А останалите? — пита той. — Как ще поведете държавата ни в правилната посока, при положение че току-що сте изтребили всички, които са ви се опълчили? Какво ще ви отличава от противниците ви?
— Вярвам — отговарям аз, — че съм достатъчно силна да избера правилния път. Светът ни умира. Сам казахте, че разполагаме с необходимото да върнем земите си, някогашния си начин на живот. Попадне ли властта в правилните ръце, в нашите ръце, ще можете да възродите Пункт Омега. Ще имате възможността да окажете благотворното си влияние върху земята, водата, животните и атмосферата и да спасите милиони животи, да дадете на идните поколения надежда за едно по-добро бъдеще. Длъжни сме да опитаме. — Уверявам го аз. — Не можем просто да гледаме безучастно как умират хора, след като имаме силата да променим нещо.
Стаята утихва. Никой не трепва дори.
— Дадено — обажда се Уинстън, — ще се бия с теб.