Стената незабавно спира да се тресе. Парчетата увисват в пространството, треперейки едва забележимо, спрени точно преди да рухнат от местата си.
Устата ми виси отворена.
Уорнър поглежда надясно. Кимва.
Проследявайки погледа му, забелязвам, че Касъл е застанал от другата страна и с помощта на силата си прикрепя отсрещния край на стената. С общи усилия спускат контролирано откъснатите парчета, а напуканите, нащърбени късове, които още се държат за жалките останки от стената, закрепяват на мястото им.
Всички започват да надигат глави, осъзнавайки, че нещо се е променило. Изправяме се бавно и наблюдаваме смаяно как Касъл и Уорнър овладяват бедствието. Няма други щети. Никой не е пострадал. Гледам случващото се с облещени от изумление очи.
Когато най-сетне приключват, Уорнър и Касъл се споглеждат и тръгват в противоположни посоки.
Уорнър се отправя към мен. Касъл към всички останали.
— Добре ли си? — пита ме Уорнър. Говори с делови тон, но очите му го издават. — Нали не си ранена?
Поклащам глава.
— Това беше невероятно.
— Не мога да си припиша заслугата — отговаря той. — Взех назаем силата на Касъл.
— Но си толкова добър — казвам му, забравяйки за момент, че би трябвало да сме скарани. — Току-що научи за това си умение, а вече можеш да го контролираш. Съвсем естествено. А виж ме мен: опитах да направя нещо и едва не убих всички. — Свеждам глава. — В нищо не ме бива. — Измърморвам под носа си. — В нищо.
— Не се тревожи — казва тихо той. — Ще схванеш как става.
— На теб някога било ли ти е трудно? — поглеждам го с надежда аз. — Овладяването на енергията?
— О — казва изненадано той. — Не. Но пък аз винаги съм бил добър във всичко, с което се захвана.
Увесвам глава с въздишка.
Уорнър се засмива и аз надниквам към него.
Той се усмихва.
— Какво?
— Нищо — прошепва той.
Чувам пронизително изсвирване. Завъртам се.
— Ей, палави ръчички! — излайва Кенджи. — Докарай си задника тук. — Старае се да изглежда колкото може по-ядосано. — Връщай се на работа. И този път искам да се съсредоточиш. Не си маймуна. Стига си разхвърляла.
Уорнър отново прихва в смях.
Гръмогласен.
Обръщам се към него, а той гледа към стената, мъчейки се да потисне широката си усмивка. Плъзва ръка през косата си, после надолу по врата си.
— Един човек да оценява чувството ми за хумор — казва Кенджи, дръпвайки ме за ръката. — Хайде, принцесо. Да опитаме отново. И ако обичаш, постарай се да не избиваш всички в стаята.
Трийсет и девета глава
Упражняваме се цяла седмица.
Толкова съм изтощена, че едва стоя на крака, но съм напреднала толкова, колкото дори не съм се надявала. Кенджи продължава да работи пряко с мен, а Касъл следи напредъка ми, но всички останали се занимават с десетките фитнес уреди.
Настроението на Уинстън и Брендън като че ли се подобрява с всеки изминал ден — изглеждат позаякнали, поободрени, а раната на лицето на Брендън избледнява лека-полека. Безкрайно се радвам да видя, че са по-добре и още повече, че Дилайло успя да намери подходящите лекарства.
Двамата прекарват повечето си дни в ядене и спане, както и в прескачане от велоергометрите към бягащата пътека. Лили пробва от всичко по малко; днес например се е изолирала в ъгъла и прави упражнения с медицинските топки. Иън вдига тежести и се грижи за Касъл, а Алиа цяла седмица седи в ъгъла и драска нещо в бележника си. Изглежда по-щастлива, по-отпусната. А аз не мога да спра да мисля за Адам и Джеймс. Моля се да са в безопасност.
Уорнър никога не е с нас през деня.
От време на време хвърлям по някой поглед към вратите на асансьора с тайната надежда, че ще се отворят и ще го върнат в залата при нас. Понякога се отбива за малко — скача на някое от колелата или на бягащата пътека, — но през повечето време го няма.
Виждам го главно сутрин, по време на първата му тренировка за деня, и вечер, когато прави още една серия кардиоупражнения. Късно вечер е любимата ми част от деня. Тогава деветимата се събираме да обсъдим напредъка си. Уинстън и Брендън се възстановяват, аз заяквам, а Уорнър ни информира за новостите около цивилните, войниците и Възобновителите — дотук положението е спокойно.
Накрая с Уорнър се връщаме на горния етаж, където си взимаме по душ и всеки се отправя към своята стая. Аз спя на неговото легло. Той — на дивана в кабинета си.
Всяка нощ си повтарям, че ще намеря смелост да почукам на вратата му, но така и не се случва.