Още нямам представа какво да му кажа.
Кенджи дръпва косата ми.
— Ау… — подскачам нацупено аз. — Какво ти става?
— Днес здравата си затъпяла.
— Моля? Нали уж каза, че се справям добре…
— Така е. Но си разсеяна. Зяпаш към асансьора все едно чакаш да ти изпълни три желания.
— О — казвам аз. Извръщам поглед. — Извинявай.
— Не ми се извинявай — въздъхва той. Навъсва се леко. — Какво, по дяволите, се случва помежду ви? Искам ли изобщо да знам?
Въздишам. Свличам се върху мекия под.
— Нямам си понятие, Кенджи. Страшно непостоянен е. — Свивам рамене. — Може би е за добро. В момента ми е нужно пространство.
— Но го харесваш? — вдига вежда Кенджи.
Не отговарям. Само усещам как по лицето ми плъзва горещина.
Кенджи врътва очи.
— Знаеш ли, никога не бих предположил, че Уорнър е способен да те направи щастлива.
— Да ти изглеждам щастлива? — отвръщам аз.
— Добре казано. — Той изпуска въздишка. — Просто ми се струваше много щастлива с Кент. Малко трудно ми е да проумея какво се случва. — Той се поколебава. Потрива чело. — Но пък и беше доста по-странна покрай Кент. Вечно хленчеше. И разиграваше драми. И ревеше. През. Цялото. Шибано. Време. — Лицето му се сбръчква в неодобрителна гримаса. — Боже. Не мога да преценя коя Джулиет е по-гадна.
— Мислиш, че аз разигравам драми? — питам го с изцъклени очи. — Случайно да си чувал себе си?
— Аз не съм по драмите, ясно? Просто присъствието ми изисква определена доза внимание…
Изсумтявам.
— Ей — казва той, сочейки към лицето ми. — Казвам просто, че вече не знам какво да си мисля. И преди съм се качвал на тая въртележка. Първо Адам. Сега и Уорнър. Следващата седмица ще ти скимне да налиташ и на мен.
— Много ти се иска да е така, нали?
— Все ми е едно — отговаря той и поглежда настрани. — Дори не си мой тип.
— Да, но мислиш, че съм хубава.
— Мисля, че си заблудена.
— Не знам какво ми се случва, Кенджи — поглеждам го сериозно в очите. — Там е проблемът. Не знам как да ти го обясня и не знам дали изобщо стигам до същността на нещата. Знам единствено, че каквото и да ми се случва, не съм го изпитвала с Адам.
Погледът на Кенджи се изостря от изненада и смут. Не казва нищо за момент. Издишва силно.
— Сериозно?
Кимвам.
— Ама сериозно сериозно?
— Да — потвърждавам аз. — Чувствам се толкова… лека. Сякаш направо мога да… не знам… — Гласът ми заглъхва. — Имам чувството, че за пръв път в живота ми нещата ще се подредят. Че ще бъда истински силна.
— Но това май засяга само теб — казва той. — Няма нищо общо с Уорнър.
— Вярно е — съгласявам се аз. — Но понякога и хората ни натежават. И макар да беше несъзнателно, Адам също ме дърпаше надолу. Бяхме просто две тъжни души, вкопчени една в друга.
— Хм — Кенджи се отпуска назад върху дланите си.
— Близостта ми с Адам винаги беше съпровождана от някаква болка или трудност — обяснявам му. — И той вечно беше толкова сериозен. Толкова напрегнат, че понякога ме натоварваше. Все се криехме от някого или се прокрадвахме някъде, или бягахме и никога не ни оставаше спокойно време да бъдем заедно. Направо беше така, сякаш вселената се опитва да ми покаже, че влагам твърде много усилия във връзката ни.
— Кент не е толкова зле, Джул — свъсва вежди Кенджи. — Не го оценяваш по достойнство. В последно време се държеше гаднярски, но е добър човек. Сама го знаеш. Просто в момента му е много трудно.
— Знам — въздъхвам аз някак натъжена. — Но светът продължава да се разпада. Дори да спечелим предстоящата война, положението ще се влоши значително, преди да се подобри. — Умълчавам се за миг. Приковавам поглед в ръцете си. — А и мисля, че хората проявяват истинската си същност именно в лоши моменти. Знам го от личен опит. Случва се със самата мен, с родителите ми, с обществото дори. И да, Адам е добър човек. Наистина. Но това, че е добър човек, не го превръща в правилния човек за мен.
Вдигам поглед.
— Толкова съм се променила. Вече не съм за него и той не е за мен.
— Но той продължава да те обича.
— Не — отвръщам. — Не продължава.
— Това е доста тежко обвинение.
— Не е обвинение — отричам аз. — Един ден Адам сам ще осъзнае, че чувствата му към мен са били породени от върховно отчаяние. Че сме били двама души, нуждаещи се от подкрепа, а миналото на всеки от нас е изглеждало толкова съвместимо с това на другия. Но това не е било достатъчно. В противен случай нямаше да ми е толкова лесно да го напусна. — Свеждам очи, снижавам гласа си. — Уорнър не ме прелъсти, Кенджи. Не ме отвлече. Аз просто… достигнах точка в живота си, в която всичко се промени. Всичко, което си мислех, че знам за Уорнър, се оказа грешно. Всичко, което си мислех, че знам за себе си, се оказа грешно. Така осъзнах, че аз се променям. — Обяснявам му. — Исках да продължа напред. Исках да се разяря, да закрещя за пръв път в живота си, а не можех. Не исках хората да се страхуват от мен, затова опитах да си мълча и да се скрия от погледите им с надеждата, че така ще се чувстват по-добре. Но ме е срам, задето си позволих да живея толкова пасивно, и вече проумявам колко различно можеше да е всичко, ако бях имала вяра в себе си в правилния момент. Не искам да се върна към онзи живот. — Казвам му. — И няма да го сторя. За нищо на света.