— Не е нужно — казва Кенджи. — Защо ти е? Не мисля, че Кент е искал да живееш пасивно.
Свивам рамене.
— Още се чудя дали не страда по момичето, в което се влюби. Момичето, което бях при първата ни среща.
— И това е лошо?
— Вече не съм онова момиче, Кенджи. Случайно да ти приличам на нея?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Не знаеш — казвам ядосано. — Затова и не разбираш. Не знаеш каква бях някога. Не знаеш какво беше в главата ми. Живеех на много тъмно място. — Казвам му. — Не бях в безопасност дори в собственото си съзнание. Всяка сутрин се будех с надеждата да умра, а после цял ден се чудех дали вече не съм мъртва, защото просто не можех да направя разлика. — Казвам по-остро, отколкото съм искала. — Имах малка нишка надежда, в която се бях вкопчила, но по-голямата част от дните ми минаваше в чакане някой да се смили над мен.
Кенджи просто се взира в мен с напрегнати очи.
— Нима смяташ, че не съм се досетила — продължавам аз с още по-гневен тон, — че ако бях дала воля на яростта си още тогава, щях да намеря сили да разбия онова проклето място със собствените си две ръце?
Кенджи настръхва.
— Нима смяташ, че не мисля за това постоянно? — питам го с разтреперан глас. — Нима смяташ, че не се изтезавам вътрешно, като си помисля, че именно собственият ми страх да погледна на себе си като на човешко същество ме е държал в затвор толкова дълго? Двеста шейсет и четири дни, Кенджи. — Преглъщам сухо. — Прекарах двеста шейсет и четири дни там, а през цялото това време съм разполагала със силата да се освободя, но не съм го сторила, защото дори не съм подозирала, че съм способна на такова нещо. Защото дори не опитах. Защото позволих на света да ме научи на себеомраза. Бях страхливка — казвам му, — която имаше нужда някой друг да ѝ каже, че не е кръгла нула, преди да вземе живота си в ръце. Тук не става дума за Адам или Уорнър. — Продължавам аз. — Става дума за мен и за моите желания. За това, че е крайно време да реша къде искам да съм след десет години. Защото ще доживея, Кенджи. След десет години ще съм жива и ще се радвам на живота. Ще съм силна. И вече нямам нужда някой да ми го втълпява. Мога да се справя сама и винаги ще е така.
Дишам тежко и се мъча да укротя сърцето си.
Кенджи се е втренчил в мен леко ужасен.
— Искам Адам да е щастлив, Кенджи, наистина. Но един ден двамата с него ще сме като застояла вода.
— Какво искаш да кажеш…?
— Вода, която не тече наникъде — обяснявам аз. — За момент е полезна. Можеш да пиеш от нея и тя ти дава живителни сили. Но застои ли, разваля се. Става лоша на вкус. Отровна. — Поклащам глава. — Трябват ми вълни. Трябват ми водопади. Искам бушуващи бързеи.
— Леле — обажда се Кенджи. Засмива се неловко и почесва тила си. — Май ще трябва да си запишеш тази реч, принцесо. Защото ще ти се наложи сама да му обясниш как стоят нещата.
— Какво? — Тялото ми се вдървява.
— Добре ме чу — Кенджи се прокашля. — Адам и Джеймс ще са тук утре.
— Какво? — възкликвам аз.
— Аха. Неловко ще се получи май. — Той опитва да се засмее. — Аааадски неловко.
— Но защо? Защо му е да идва тук? Откъде знаеш изобщо?
— Ами аз… ъ… ходя при тях от време на време — Пак прочиства гърлото си. — На проверка, сещаш се. Главно заради Джеймс. Но… да. — Той извръща поглед. Оглежда стаята.
— На проверка?
— Аха. Просто за да съм спокоен, че са добре. — Той кимва, без да ме погледне. — И така де… казах му, че сме замислили страхотен план. — Продължава Кенджи, сочейки към мен. — Благодарение на теб, разбира се. Убийствен план. И така. Казах му и че храната е супер. — Добавя Кенджи. — И че има душове с топла вода. Затова вече му е ясно, че Уорнър ни е метнал. Е, да, и някои други неща.
— Какви други неща? — питам подозрително аз. — Какво си му казал?