— Хмм? — Кенджи изучава подгъва на тениската си и го тегли с пръсти.
— Кенджи.
— Добре, виж какво — подхваща накрая, вдигайки ръце. — Само… не побеснявай, става ли?
— Вече съм бясна…
— Щяха да умрат на онова място. Не можех да ги оставя съвсем сами в оная скапана къща… особено Джеймс. И особено при положение че вече работим по стабилен план…
— Какво си му казал, Кенджи? — Търпението ми започва да се изчерпва.
— Ами като че ли му казах — престрашава се той, отстъпвайки назад, — че си станала много спокойна, здравомислеща и симпатична и че не обичаш да нараняваш хората, особено страшно чаровния си приятел Кенджи…
— По дяволите, Кенджи, кажи ми какво…
— Трябват ми поне два метра — казва той.
— Какво?
— Два метра. Разстояние — пояснява той. — Между нас.
— Ще ти дам два сантиметра.
Кенджи преглъща мъчително.
— Добре, ами, като че ли му казах… че… пф, че ти липсва. Много.
Едва не падам назад, залитайки от удара на думите му.
— Моля? — гласът ми спада до шепот.
— Само така можех да го убедя да дойде, ясно? Мислеше си, че си влюбена в Уорнър, а гордостта му е толкова грамадна…
— Ама ти нормален ли си? — изкрещявам. — Двамата веднага ще се хванат за гушите!
— Това може да е шансът им да се сдобрят — оправдава се Кенджи. — После всички ще бъдем приятели, точно както ти искаше…
— О, боже! — казвам аз, покривайки с длан очите си. — Ти полудя ли? Как можа да го направиш? Сега ще трябва да разбия сърцето му отново!
— А, да, по този въпрос… знаеш ли, мислех си, че можеш да се преструваш, че… сещаш се… че Уорнър не те интересува. Само до края на войната. Защото така поне малко ще намалим стреса. И всички ще се разбираме по-добре, а Адам и Джеймс няма да умрат в оная дупка. Разбираш, нали? Щастлив край.
Толкова съм бясна, че цялата се треса.
— Казал си му и нещо друго, права ли съм? — питам с присвити очи. — Казал си му и нещо друго. За мен. Права ли съм?
— Какво? — Кенджи отново започва да отстъпва назад. — Недей…
— Само това ли му каза? — настоявам. — Че ми липсва? Или му каза и нещо друго?
— О. Да, сега, като го спомена, да, май му казах, че… че още си влюбена в него?
Мозъкът ми пищи.
— И… че примерно непрекъснато говориш за него? А и май му казах, че постоянно плачеш от мъка по него. Май. Не съм сигурен, говорихме за доста неща, така че…
— Ще те УБИЯ…
— Не — казва той и продължава да отстъпва назад, сочейки ме с пръст. — Лоша Джулиет. Ти не обичаш да убиваш хора, забрави ли? Против това си, нали така? Предпочиташ да говориш за чувства и дъги…
— Защо, Кенджи? — Отпускам глава в ръцете си. — Защо? Защо ти беше да го лъжеш?
— Защото — тросва ми се ядосано той — това са глупости. И бездруго толкова много хора измират по света. Толкова много са загубили домовете си, семействата си, всичко, което някога са обичали. А вие двамата с Кент трябва някак да решите глупавата си гимназистка драма като възрастни хора. Не бива да се разделяте така. Вече загубихме толкова много приятели. — Казва с разпален гняв Кенджи. — Те са живи, Джул. Все още са живи. — Поглежда ме със светнали от едва сдържана емоция очи. — Това ми дава достатъчно основание да опитам да ги задържа в живота си. — Той извръща поглед. Понижава гласа си. — Моля те. — Казва искрено. — Това са абсолютни простотии. Всичко това. Чувствам се като дете на родители в развод. И не исках да го лъжа, ясно? Не исках. Но поне го убедих да дойде при нас. А дойде ли, ще поиска да остане.
Взирам се ядосано в него.
— Кога ги очакваме?
Кенджи си дава момент да подиша.
— Ще ги взема сутринта.
— Знаеш, че ще кажа на Уорнър, нали? Знаеш, че не можеш просто да ги вкараш тук и да ги направиш невидими?
— Знам — отвръща той.
— Хубаво. — Толкова съм вбесена, че не ми идва наум какво друго да му кажа. В момента дори не мога да го погледна.
— Е… — подхваща Кенджи. — Добре си поприказвахме, нали?
Завъртам се към него. Гласът ми е смъртоносно тих, лицето ми е само на сантиметри от неговото.
— Ако се убият един друг — казвам му, — ще ти извия врата.
— Мамка му, принцесо. Кога стана толкова зла?
— Не се шегувам, Кенджи. Вече опитаха да се убият един друг и почти успяха. Дано не си забравил тази подробност, докато си кроял идиличните си планове. — Впивам кръвнишки поглед в него. — Това не ти е историята на двама мъже, които просто не се разбират. Всеки иска да види сметката на другия.
Кенджи въздъхва. Поглежда към стената.