— Всичко ще е наред — уверява ме той. — Ще измислим нещо.
— Не — натъртвам аз. — Ти ще измислиш нещо.
— Толкова ли не можеш да разбереш подбудите ми? — пита той. — Не разбираш ли колко по-добре би било всички да сме заедно? Никой друг не остана, Джул. Само ние сме. Не е редно всички да страдаме само защото вие двамата с Кент не се гушкате вече. Не е редно да живеем така.
Затварям очи. Въздишам тежко и опитвам да се успокоя.
— Разбирам — казвам кротко. — Разбирам подбудите ти. Наистина. И те обичам заради добронамереността ти и грижите ти за мен и желанието ти да ни събереш с Адам. Знам колко ти е тежко в момента. И много съжалявам, Кенджи. Много. Знам, че не ти е лесно. Но именно поради тази причина се чудя как ти хрумна да ги събереш на едно място. В една стая. В затворено пространство. Нали уж не искаш да умрат.
— Струва ми се, че подхождаш твърде песимистично.
— По дяволите, Кенджи! — Отмятам ръка с гневен жест и дори не осъзнавам какво съм направила, докато не чувам трясъка. Поглеждам по посока на шума. Успяла съм да съборя цял рафт с гири. В другия край на стаята.
Аз съм ходеща катастрофа.
— Трябва да се успокоя — казвам му, мъчейки се да укротя гласа си. — Ще се върна да обръсна главата ти, като заспиш.
За пръв път виждам Кенджи истински втрещен.
— Не би посмяла.
Запътвам се към отсрещната стена. Натискам копчето на асансьора.
— Спиш доста непробудно, доколкото знам?
— Не е смешно, Джул… ни най-малко не е смешно…
Вратите на асансьора се отварят с издрънчаване. Влизам вътре.
— Лека нощ, Кенджи.
Още го чувам да крещи по мен, когато вратите се затварят.
Четирийсета глава
Уорнър е под душа, когато се връщам в стаята.
Поглеждам към часовника. Обикновено по това време слиза в тренировъчната зала, а аз го чакам там за вечерната ни сбирка.
Вместо това се хвърлям по лице на леглото.
Не знам какво да правя.
Адам ще дойде утре с мисълта, че не съм спряла да го обичам. Не искам да го оставям отново, да виждам болката в очите му. Не искам да го наранявам. Наистина не искам. Никога не съм го искала.
Ще удуша Кенджи.
Пъхвам глава под възглавниците, струпвайки всички на едно място, и ги сплесквам около ушите си, докато светът наоколо не заглъхва изцяло. Не искам да мисля за това точно сега. Моментът изобщо не е подходящ. Защо винаги трябва да е толкова сложно? Защо?
Усещам нечия ръка върху гърба си.
Подскачам, разпращайки възглавниците из цялата стая, стресната до такава степен, че направо падам от леглото. Една възглавница решава да тупне върху лицето ми.
Простенвам и я придърпвам към гърдите си. Притискам чело към меката ѝ материя и затварям очи. Никога досега не съм изпитвала толкова ужасяващо главоболие.
— Джулиет? — Плах глас. — Добре ли си?
Смъквам възглавницата. Примигвам.
Уорнър е по кърпа.
Кърпа.
Иска ми се да се търкулна под леглото.
— Адам и Джеймс идват утре — изстрелвам веднага. Просто изричам думите… ей така.
Уорнър вдига вежди.
— Не знаех, че са получили покана.
— Кенджи ще ги доведе. През цялото време им е ходил на свиждания, а сега ще ги доведе тук. Утре сутринта.
Уорнър старателно удържа лицето си безизразно, гласът му е равен. Все едно говори за цвета на стените.
— Доколкото разбрах, нямаше желание да взема участие в инициативата ти.
За момент се изумявам от факта, че още лежа на земята, стиснала възглавница към гърдите си, а пред мен стои Уорнър само по кърпа. Дори не мога да се възприема насериозно.
— Кенджи е казал на Адам, че още съм влюбена в него.
Ето, всичко излезе наяве.
Гневна искра. Появява се и изчезва. Очите на Уорнър проблясват и угасват. Той поглежда към стената, мълчи за момент.
— Разбирам. — Гласът му е тих, овладян.
— Знаел е, че това е единственият начин да доведе Адам тук.
Уорнър не продумва.
— Но аз не съм, наистина. Не съм влюбена в него. — Изненадана съм колко лесно думите напускат устните ми и още по-изненадана от това, че изпитвам нужда да ги изрека на глас. Да успокоя точно Уорнър. — Адам ми е скъп — казвам му, — също както всички други хора, които са проявили милосърдие към мен, но всичко останало вече… го няма.
— Разбирам — казва той.
Не му вярвам.
— Как смяташ да постъпиш? — питам го. — Утре? С Адам?
— Ти как смяташ, че е редно да постъпя?
Въздъхвам.
— Ще трябва да поговоря с него. Ще трябва да скъсам с него за трети път — простенвам отново. — Това е такава глупост. Огромна глупост.