Най-накрая захвърлям възглавницата. Отпускам ръце до тялото си.
Но когато вдигам поглед, Уорнър вече го няма.
Изправям се бързо. Оглеждам се наоколо.
Той стои в ъгъла и обува панталоните си.
Опитвам да не гледам към него, докато се покатервам обратно на леглото.
Събувам обувките си, пъхвам се под завивките и отново заравям глава под възглавниците. Усещам как матракът потъва и осъзнавам, че Уорнър навярно е седнал до мен. Той вдига една от възглавниците. Привежда се към мен. Носовете ни са на сантиметри разстояние.
— И не го обичаш изобщо? — пита ме Уорнър.
Гласът ми се държи налудничаво.
— В романтичен смисъл?
Той кимва.
— Не.
— Не те привлича?
— Ти ме привличаш.
— Говоря сериозно — отвръща той.
— Аз също.
Уорнър ме гледа съсредоточено. Мигва веднъж.
— Не ми ли вярваш? — питам го аз.
Той извръща очи.
— Не си ли личи? — е следващият ми въпрос. — Не го ли усещаш?
Ума си ли губя, или Уорнър в действителност се изчерви?
— Имаш прекалено високо мнение за мен, скъпа моя. — Очите му са концентрирани в одеялото, думите му са ласкави. — Ще те разочаровам. Имам толкова недостатъци, колкото едва ли вярваш, че имам.
Изправям се до седнало положение. Оглеждам го задълбочено.
— Толкова си променен — прошепвам. — Толкова променен, но и напълно същият.
— Какво искаш да кажеш?
— Станал си толкова мил. Така… спокоен — обяснявам аз. — Много повече отпреди.
Той не продумва дълго време. После се надига. И проговаря с рязък тон:
— И така, сигурен съм, че двамата с Кишимото ще намерите начин да овладеете ситуацията. Извини ме.
След това си тръгва. За пореден път.
Вече не знам как да го възприемам.
Четирийсет и първа глава
Адам вече е тук.
Уорнър нямаше абсолютно никакво желание да се занимава с него. Затова се зае с ежедневните си задължения, пропускайки сутрешната тренировка.
А аз съм тук.
Току-що излизам от асансьора и дрънченето, сигнализиращо отварянето на вратите му, е известило всички за присъствието ми. Адам стоеше в ъгъла и говореше с Джеймс. Сега е вторачил поглед в мен.
Странно е какво изпитвам, когато го виждам. Не ме обземат силни емоции. Няма нито огромно щастие, нито огромна тъга. Няма смущение. Нито бурна радост. Лицето му ми е познато, тялото му ми е познато. Несигурната му усмивка също ми е позната.
Странно е, че минахме от приятелство през неразделност и омраза, стигайки до пълно равнодушие, и всичкото това в един живот.
— Здрасти — казвам му.
— Здравей — казва той, извръщайки поглед.
— Здрасти, Джеймс. — Усмихвам се.
— Ехо! — Той махва ведро. Стои до Адам с грейнали очи, съвсем видимо щастлив, че отново е с нас. — Това място е страхотно.
— Така си е — съгласявам се аз. — Успя ли да се изкъпеш вече? Има топла вода.
— О, вярно — отговаря леко смутено той. — Кенджи ми каза.
— Защо не отидеш да се поосвежиш? Дилайло ще донесе обяда съвсем скоро. Брендън с удоволствие ще те разведе из съблекалнята и ще ти покаже къде да оставиш багажа си. Ще си имаш собствено шкафче — казвам му, поглеждайки към Брендън в същото време. Той кимва, схванал намека, и веднага скача на крака.
— Наистина ли? — пита възторжено Джеймс. — Супер. Значи, ще ни носят храна? И ще можем да се къпем, когато си поискаме? А има ли вечерен час?
— Да, да и не — отговаря Брендън. Хваща ръката на Джеймс. Поема малката му раничка. — Можем да стоим до колкото си искаме вечер. — Обяснява той. — След вечеря мога да те науча как да ползваш колелата. — Продължава той и гласът му заглъхва до ехо, когато двамата с Джеймс свърват към съблекалнята.
Веднага щом Джеймс напуска помещението, всички си отдъхват.
Аз се подготвям психически. Пристъпвам напред.
— Много съжалявам — поема инициативата Адам, прекосявайки стаята към мен. — Нямаш представа…
— Адам — прекъсвам го нервно аз. Трябва да го кажа, и то на момента. — Кенджи те е излъгал.
Адам спира. Застива намясто.
— Не плача от мъка по теб — пояснявам, чудейки се възможно ли е изобщо да му предам подобна информация, без да го унижа и да разбия сърцето му. Чувствам се като същинско чудовище. — И наистина много се радвам, че си тук, но не мисля, че можем да бъдем заедно.
— О — казва той. Люшва се на пети. Свежда поглед. Прокарва ръце през косата си. — Ясно.
С ъгълчето на окото си виждам, че Кенджи ме гледа. Маха с ръка, мъчейки се да привлече вниманието ми, но още съм му твърде ядосана. Нямам желание да говоря с него, докато не оправя кашата, която е забъркал.