— Адам — продължавам аз. — Съжалявам…
— Не — казва той, докато вдига ръка, за да ме спре. Изглежда някак зашеметен. Странен. — Няма нищо. Наистина. Очаквах да ми го кажеш. — Позасмива се, но неловко. — Просто си въобразявах, че ако имам такава нагласа, няма да го усетя като удар в корема. — Изтръпва видимо. — Е, лъгал съм се. Пак боли адски. — Отстъпва назад и опира гръб в стената. Свлича се на пода.
Не ме поглежда.
— Откъде си знаел? — питам го аз. — Откъде си знаел какво ще ти кажа?
— Разказах му, преди да дойдеш — обяснява Кенджи, пристъпвайки напред. Стрелва ми остър поглед. — Изпях му всичко. Предадох му вчерашния ни разговор. Твоите думи.
— Тогава защо още е тук? — питам смаяно. Обръщам се към Адам. — Нали уж каза, че повече не искаш да ме виждаш?
— Не биваше да го казвам — Адам не вдига очи от пода.
— Значи… не си ядосан? — питам го. — На Уорнър?
Адам отправя отвратен поглед… внезапно променен.
— Откачи ли? Искам да разбия главата му в някоя стена.
— Тогава защо още си тук? — повтарям въпроса си аз. — Не разбирам…
— Защото не искам да умра — признава си той. — Защото си блъскам мозъка, за да намеря начин да изхранвам братчето си, а не ми хрумна нито една шибана идея. Защото навън е адски студ и той е гладен… и защото скоро ще ни спрат тока. — Адам диша тежко. — Не знаех какво друго да сторя. Затова дойдох тук, хвърлих достойнството си в тоалетната с надеждата, че мога да живея на ергенската площадка на новото гадже на бившата ми приятелка, и направо ми иде да се самоубия. — Той преглъща. — Но ще го преживея, ако Джеймс ще е в безопасност тук. И все пак очаквам скапаното ти гадже да се появи всеки момент и да ми се нахвърли.
— Не ми е гадже — изтъквам спокойно. — И няма да ти се нахвърли. Не му пречи, че си тук.
Адам се засмива на глас.
— Глупости.
— Говоря сериозно.
Адам става на крака. Впива търсещ поглед в очите ми.
— Тоест мога да стоя тук, в стаята му, и да ям храната му, а той няма да направи нищо по въпроса? — Очите на Адам са големи, учудени. — Още не си го опознала. Той не разсъждава така, както ти си мислиш, Джулиет. Не разсъждава като нормално човешко същество. Той е абсолютен социопат. И наистина си се побъркала — продължава Адам, — ако смяташ, че няма нищо лошо в това да си с човек като него.
Настръхвам засегната.
— Много внимавай как ми говориш, Адам. Този път няма да търпя обидите ти.
— Не мога да повярвам — казва той. — Не мога да повярвам, че си способна да се отнасяш така с мен. — Лицето му е сбърчено в безумно неприятна гримаса.
В гняв.
— Не искам да те наранявам…
— Може би трябваше да се сетиш за това, преди да се хвърлиш в ръцете на пълен психопат!
— Намали децибелите, Кент — чувам строгото предупреждение на Кенджи откъм ъгъла на стаята. — Нали уж щеше да се държиш зряло?
— Държа се напълно зряло — казва той, повишавайки глас. Очите му горят. — Аз съм същински светец. Едва ли някой друг би се държал толкова великодушно. — Отново се обръща към мен. — Лъгала си ме през цялото време, докато сме били заедно. Изневерявала си ми…
— Напротив.
— Такива неща не се случват изведнъж — изкрещява той. — Не спираш да обичаш някого просто ей така…
— Дотук бяхме, Адам. Няма да се подложа на това отново. Добре дошъл си да останеш тук — казвам му. — Особено заради Джеймс. Но не можеш да ме обиждаш, докато си тук. Нямаш право.
Адам стисва челюсти. Грабва багажа си. И закрачва гневно към съблекалнята.
Четирийсет и втора глава
— Ще те убия.
— Не беше такъв, когато ходих да ги виждам — уверява ме Кенджи. — Кълна ти се. Беше кротък. Тъжен.
— Е, явно, като ме види, не го обземат топли спомени.
Кенджи въздъхва. Извръща поглед.
— Много съжалявам — казва той. — Наистина. Но той не лъжеше, Джул. Когато ги навестих последния път, не им бяха останали почти никакви запаси. Кент каза, че половината се били развалили, защото не забелязал, че взривът бил срутил няколко от рафтовете в килера. Някои от бурканите се били счупили, а отгоре на всичко се появили плъхове. Бяха съвсем сами. Студено е като в пещера и нямаш представа колко депресиращо беше да ги видя така, а Джеймс…
— Разбирам, Кенджи. — Въздъхвам силно. Сядам на пода. — Наистина.
Вдигам поглед, оглеждам се наоколо. Всеки се занимава с нещо. Бяга на пътеката или рисува, или прави упражнения, или вдига тежести. Май драмата ни е дотегнала на всички. Никой не иска да се занимава с нас повече.