Кенджи сяда срещу мен.
— Не може да продължава да се държи така с мен — казвам накрая. — И нямам намерение да провеждам един и същи разговор с него отново и отново. — Вдигам поглед. — Ти го доведе тук. Твоя отговорност е. Имаме три седмици до заплануваната дата, а вече изоставаме от графика. Важно е да слизам тук и да тренирам всеки ден и не искам да живея в напрежение, че може пак да избухне.
— Знам — съгласява се той. — Знам.
— Хубаво.
— А… сериозно ли говореше? — пита Кенджи. — Когато каза, че на Уорнър не пречело, че Адам е тук?
— Да. Защо?
Кенджи вдига вежди.
— Просто е… странно.
— Един ден — казвам аз — ще осъзнаеш, че Уорнър не е толкова откачен, за колкото го имаш.
— Да — отвръща Кенджи. — Или пък един ден ще успеем да препрограмираме чипа в главата ти.
— Млъквай — засмивам се аз, побутвайки го с лакът.
— Така. Ставай. Да действаме. Чака ни работа.
Четирийсет и трета глава
Алиа ми е направила нов костюм.
Седим на мекия под както всяка вечер, но този път Алиа ни показва моделите си.
Никога досега не съм я виждала толкова ентусиазирана.
С по-голяма увереност говори за скиците си, отколкото за времето. Приказва бързо и словоохотливо, описвайки най-малките подробности относно размерите и материалите, които ще са ѝ необходими.
Моя костюм ще изработи от въглерод.
От въглеродни влакна по-точно. Обясни ни, че били толкова твърди и груби, че трябвало да се оплетат с нещо много гъвкаво, за да станат годни за носене върху тялото, затова възнамерява да експериментира с няколко различни материала. Каза нещо за полимери. И някакви синтетични неща. И още куп други непонятни ми думи. В скиците ѝ се вижда как въглеродните влакна буквално се вплитат в текстила, в резултат на което се получава издръжлив, лек материал, който ще послужи като здрава основа за изработения според нуждите ми костюм.
Идеята ѝ е била вдъхновена от боксовете за ръце, които ми беше направила преди време.
Обясни ми, че първоначално искала да направи костюма ми от хиляди парченца месинг, но после се досетила, че няма как да се сдобие с инструментите, необходими за достатъчното изтъняване на въпросните парченца, в резултат на което костюмът щял да се получи твърде тежък. Макар че и тази ѝ идея звучи също толкова впечатляващо.
— Костюмът ще допълва и увеличава силата ти — обяснява ми тя. — Въглеродните влакна ще ти предоставят още по-голяма защита; не се късат лесно, така че ще можеш да се движиш спокойно през всякакви видове терен. В опасна среда не бива да забравяш непрекъснато да се поддържаш в състояние на електрикум, по този начин тялото ти ще е на практика неунищожимо. — Казва тя.
— Как така…? — Погледът ми отскача към Касъл за обяснение. — Как е възможно?
— По същия начин — обяснява Алиа, — както си способна да пробиеш бетонна стена, без да се нараниш, би трябвало да останеш невредима дори след нападение с огнестрелно оръжие. — Тя се усмихва. — Реално силата ти те прави неуязвима.
Еха!
— Този костюм е главно предпазна мярка — продължава тя. — В миналото сме виждали, че всъщност можеш да увредиш кожата си, ако не контролираш изцяло силата си. Когато разцепи земята в изследователското крило — казва тя, — решихме, че именно прекомерното количество вложена енергия ти навреди. След по-сериозен анализ на ситуацията и способностите ти обаче, с Касъл стигнахме до заключение, че преценката ни е била неправилна.
— Енергиите ни не се характеризират с непостоянство — намесва се Касъл и кимва на Алиа. — Следват стриктна схема, функционират с почти математическа прецизност. Ти обаче оставаш невредима, разбивайки бетонна стена, после се нараняваш, разцепвайки земята, а накрая не получаваш и драскотина, разцепвайки земята втори път. — Той ме поглежда. — Нараняванията ти са свързани със способността ти да владееш силата си. Излезеш ли от електрикум, върнеш ли се в нормално състояние дори за момент, ставаш уязвима. Трябва да си концентрирана през цялото време. Съумееш ли това, ще си непобедима.
— Толкова те мразя в момента — измърморва Кенджи под носа си. — Неуязвима била!
— Завиждаш ли? — ухилвам му се аз.
— Не искам дори да те поглеждам.
— Не знам защо се учудваш. — Уорнър е влязъл в залата. Завъртам се и виждам, че върви към групичката ни с крехка усмивка на уста. Сяда срещу мен. Поглежда ме в очите и казва: — Винаги съм знаел, че силата ти, овладееш ли я веднъж, ще е ненадмината.