Джеймс се замисля и за момент паниката му преминава в раздразнение. Сбърчва ядосано лице.
— Хубаво. Какво значи "теоретично"?
— Теоретично — казва Уорнър — трябва да работя за Възобновителите. Но тъй като съм подслонил група бунтовници в правителствена военна база, и то в личните ми помещения, и тъй като помагам на въпросните бунтовници да организират държавен преврат, бих казал, че не. Не работя за Възобновителите в истинския смисъл на думата. Извършил съм държавна измяна. — Обяснява той на Джеймс. — Престъпление, наказуемо със смърт.
Джеймс се взира в него дълго време.
— Това ли значи "теоретично"?
Уорнър вдига поглед към стената. Въздъхва отново.
Аз едва сдържам смеха си.
— И какво излиза… значи, не си от лошите? — изстрелва Джеймс. — На наша страна си, така ли?
Уорнър се обръща бавно и поглежда Джеймс в очите. Не му отговаря.
— Е? — подканва го нетърпеливо Джеймс. — Не си ли на наша страна?
Уорнър примигва. Два пъти.
— Така излиза — казва накрая и като че ли не може да повярва на собствения си глас.
— Май е най-добре да върнем дискусията към костюма — намесва се Касъл. Гледа към Уорнър, усмихвайки се тържествено. — Алиа е отделила много време на проектирането му и несъмнено има още какво да добави по въпроса.
— Да — обажда се развълнувано Кенджи. — Изглежда страшно тарикатски, Алиа. И аз искам. Ще ми направиш ли и на мен?
Чудя се дали само аз забелязвам, че ръцете на Уорнър треперят.
Четирийсет и четвърта глава
— Удари ме.
Уорнър стои пред мен с килната настрани глава. Всички ни наблюдават.
Аз разклащам отривисто глава.
— Не се страхувай, скъпа — казва ми той. — Искам просто да опиташ.
Отпуснал е ръце от двете страни на тялото си. Стойката му е напълно спокойна. Събота сутринта е, тоест днес почива от ежедневния си тренировъчен график. И вместо това е решил да поработи с мен.
Отново поклащам глава.
Той се засмива.
— Упражненията ти с Кенджи са полезни — казва той, — но и това е важно. Трябва да се научиш на ръкопашен бой. На самоотбрана.
— Мога да се отбранявам — натъртвам аз. — Достатъчно силна съм.
— Силата е хубаво нещо — казва той, — но не струва нищо без правилната техника. Ако някой успее да те надвие, значи, не си достатъчно силна.
— Не смятам, че някой може да ме надвие — отвръщам аз. — Никак даже.
— Възхищавам се на самоувереността ти.
— Не си въобразявам.
— Доколкото знам, при първата ти среща с баща ми — казва той — си загубила битката.
Кръвта изстива във вените ми.
— И доколкото знам, когато си се впуснала в бой след бягството ми от Пункт Омега, отново си загубила.
Стисвам юмруци.
— А когато беше в плен — продължава с кротък глас, — не успя ли баща ми да те надвие отново?
Свеждам глава.
— Искам да умееш да се защитаваш — казва Уорнър със загрижен глас. — Искам да умееш да се биеш. Онзи ден Кенджи с право ти каза, че не можеш просто да мяташ енергията си насам-натам. Трябва да я използваш прецизно. Всяко твое движение трябва да е старателно пресметнато. Трябва да предвиждаш действията на опонента си във всяко едно отношение… и психическо, и физическо. Силата е едва първата стъпка.
Вдигам поглед към очите му.
— А сега ме удари — казва той.
— Не знам как — признавам си смутено накрая.
Уорнър едва сдържа усмивката си.
— Да не би да си търсиш доброволци? — чувам Кенджи да пита. Приближава ни. — Защото на драго сърце бих ти ступал задника, ако Джулиет не проявява интерес.
— Кенджи — смъмрям го аз, завъртайки се към него. Присвивам очи.
— Какво?
— Хайде, скъпа — обръща се към мен Уорнър. Коментарът на Кенджи като че ли е минал покрай ушите му и той продължава да ме гледа, сякаш сме сами в стаята. — Искам да опиташ. Използвай силата си. Впрегни всяка частица от енергията си. И ме удари.
— Страх ме е, че ще те нараня.
Уорнър се засмива отново. Извръща поглед. Прехапва долната си устна, сподавяйки още една усмивка.
— Няма да ме нараниш — уверява ме той. — Повярвай ми.
— Защото ще погълнеш силата ми?
— Не — казва той. — Защото не си способна да ме нараниш. Не знаеш как.
Свъсвам вежди подразнено.
— Хубаво.
Замахвам с юмрук така, както предполагам, че се прави, за да удариш някого. Движението ми обаче се оказва сковано и неуверено и така унизително жалко, че едва не се отказвам по средата.