Уорнър улавя ръката ми. Поглежда ме в очите.
— Съсредоточи се — казва ми той. — Представи си, че си уплашена. Че някой те е спипал натясно. Бориш се за живота си. Отбранявай се. — Нарежда ми той.
Отдръпвам ръката си назад, по-уверено този път, готова да вложа повече старание, но Уорнър ме спира. Хваща единия ми лакът. Разтърсва го леко.
— Не играеш бейзбол — казва той. — За да удариш някого, не е нужно да се засилваш и не е нужно да вдигаш лакът чак до ухото си. Не давай на опонента си предизвестие за следващия си ход. — Съветва ме той. — Ударът трябва да е неочакван.
Опитвам отново.
— Лицето ми е в средата, скъпа моя, ей тук — казва той, потупвайки с пръст брадичката си. — Защо се стремиш да ме удариш в рамото?
Опитвам отново.
— Това беше по-добре… контролирай ръката си… дръж левия си юмрук вдигнат… защитавай лицето си…
Замахвам силно — подъл номер; атакувам, макар и да знам, че не е готов.
Рефлексите му са твърде бързи.
Стиснал е предмишницата ми за част от секундата. Дръпва силно напред и надолу, докато не загубвам равновесие, политайки към него. Лицата ни са на сантиметри разстояние.
Вдигам засрамен поглед.
— Много сладко — казва без чувство за хумор той и ме пуска. — Опитай отново.
Така и правя.
Той блъсва китката ми със задната страна на ръката си, отклонявайки удара ми.
Опитвам отново.
Със същата ръка улавя моята във въздуха и пак ме придърпва към себе си. Навежда се към мен.
— Не позволявай на никого да улавя ръцете ти така — казва той. — Защото случи ли се това, има пълен контрол над теб. — И сякаш за да го докаже, стяга хватката си и ме издърпва към себе си, а после ме изблъсква силно назад.
Не прекалено силно.
И все пак силно.
Започвам да се дразня и явно ми личи.
Уорнър се усмихва.
— Наистина ли искаш да те нараня? — питам го с присвити очи.
— Не смятам, че си способна — отвръща той.
— Аз пък смятам, че много се перчиш.
— Докажи ми, че греша, скъпа. — Вдига предизвикателно вежда. — Ако обичаш.
Замахвам.
Той блокира удара.
Замахвам отново.
Той блокира.
Предмишниците му са стоманени.
— Нали уж ме учеше да удрям с юмрук? — казвам, потривайки натъртените места по ръцете си. — Защо постоянно ме блъскаш в предмишниците?
— Силата не е в юмрука ти — обяснява той. — Той е просто инструмент.
Замахвам отново, но губя увереност в последния момент.
Той улавя ръката ми. Пуска я.
— Ако ще се колебаеш — казва ми, — прави го с умисъл. Ако ще удряш някого, прави го с умисъл. Ако ще губиш битката — завършва той, — прави го с умисъл.
— Просто… не се справям — казвам му. — Ръцете ми треперят от китките надолу, а от китките нагоре вече ме болят…
— Гледай какво правя аз — казва той. — Наблюдавай стойката ми.
Краката му са здраво стъпили на земята, раздалечени един от друг на нивото на раменете му и леко свити в коленете. Левият му юмрук е вдигнат и отдръпнат назад, за да защитава едната страна на лицето му, а десният е водещ, вдигнат по-нависоко и под лек диагонал спрямо левия. И двата му лакътя са прибрани до гърдите му.
Замахва към мен, бавно, за да се запозная с движението.
Тялото му е напрегнато, прицелът — точен, всяко движение — контролирано. Силата му идва от дълбоко, видимо е резултат от дълги години на старателни тренировки. Мускулите му знаят как да се движат. Как да се бият. Способностите му не са ефектен трик, произлязъл от свръхестествено стечение на обстоятелствата.
Кокалчетата на свития му юмрук бръсват нежно ръба на брадичката ми.
Като го гледа човек, ще си каже, че да удариш някого, е съвсем лесно. Дори не съм предполагала, че всъщност е толкова трудно.
— Искаш ли да си разменим ролите? — пита той.
— Какво?
— Ако аз опитам да те ударя — пояснява той, — можеш ли да се защитиш?
— Не.
— Опитай — казва той. — Просто се постарай да блокираш удара ми.
— Добре — съгласявам се без желание. Чувствам се глупава и сприхава.
Той замахва отново, пак бавно заради мен.
Аз отклонявам юмрука му с плесница.
Той отпуска ръце. Едва сдържа смеха си.
— Много по-зле си, отколкото предполагах.
Правя сърдита физиономия.
— Използвай предмишниците си — съветва ме той. — Блокирай удара ми. Отбий го от лицето си, вкарвайки в действие цялото си тяло. Не забравяй да отместиш главата си, когато блокираш. Трябва да избягаш от опасността. Не да стоиш на едно място и да размахваш ръце.