Кимвам.
Той замахва.
Аз блокирам удара му твърде рано и предмишницата ми се забива в юмрука му. Силно.
Изтръпвам от болка.
— Полезно е да умееш да предвиждаш движенията на опонента си — казва ми той с остър поглед, — но недей да избързваш.
Още един замах.
Улавям ръката му. Впервам поглед в нея. Опитвам да я сваля, както той направи с моята, но той буквално не помръдва. Нито с милиметър. Все едно дърпам метален кол, забит в бетон.
— Това беше… сносно — коментира с усмивка той. — Опитай отново. Съсредоточи се. — Впива очи в моите. — Съсредоточи се, скъпа.
— Съсредоточена съм — настоявам подразнено аз.
— Погледни си краката — казва той. — Прехвърляш тежестта си в предната част на ходилата си и изглеждаш така, сякаш всеки момент ще се прекатуриш. Стъпи здраво. — Казва. — Но и бъди готова за движение. Тежестта на тялото ти трябва да попада в петите ти. — Обяснява той, потупвайки с пръст петата на единия си крак.
— Хубаво — сопвам се ядосано. — Стоя на пети. Вече няма опасност да се прекатуря.
Уорнър ме поглежда. Взира се в очите ми.
— Никога не влизай в бой ядосана — казва тихо. — Гневът те прави слаба и непохватна. Разваля концентрацията ти. Не можеш да разчиташ на инстинктите си.
Прехапвам вътрешността на бузата си. Обезсърчена и засрамена.
— Опитай отново — казва бавно той. — Запази спокойствие. Имай вяра в себе си. Ако не вярваш, че ще успееш, няма да успееш.
Кимвам, усещайки се смирена донякъде. Опитвам да се съсредоточа.
Казвам му, че съм готова.
Той замахва.
Лявата ми ръка се пречупва в лакътя под идеален деветдесетградусов ъгъл, който се забива в предмишницата му с такава сила, че възпира удара. Отместила съм глава от пътя му, а стъпалата ми са обърнати в негова посока; дори не губя равновесие.
Уорнър като че ли се забавлява.
Замахва и с другия юмрук.
Аз хващам ръката му в движение, юмрукът ми блокира китката му отгоре и се възползвам от момента на изненадата, за да наруша равновесието му, дръпвайки ръката му надолу, а него самия — напред. Едва не се блъсва в мен. Лицето му е точно пред моето.
Толкова съм изненадана, че за момент не знам какво да сторя. Впримчена съм в очите му.
— Бутни ме — прошепва той.
Стягам хватката си около ръката му, после го изтласквам към другия край на стаята.
Той полита назад, като запазва баланс точно преди да се стовари на пода.
Замръзвам намясто. Шокирана.
Някой изсвирва.
Обръщам се.
Кенджи ръкопляска.
— Браво, принцесо — казва той, мъчейки се да сдържи смеха си. — Не знаех, че си способна.
Ухилвам се широко, наполовина смутена и наполовина абсурдно горда от себе си.
Посрещам погледа на Уорнър от другия край на стаята. Той кимва с огромна усмивка на лице.
— Добре — казва той. — Много добре. Учиш се бързо. Но все още ни чака много работа.
Когото накрая откъсвам очи от него, мярвам Адам.
Изглежда бесен.
Четирийсет и пета глава
Дните отлитат, носени от хвърчила към хоризонта.
С Уорнър вече работим заедно всяка сутрин. След собствената си тренировка и след моите упражнения с Кенджи отделя по два часа дневно за мен. Седем дни в седмицата.
Невероятен учител е.
Така търпелив. Така дружелюбен. Никога не се ядосва, никога не се оплаква, задето усвояването на някои нови умения ми отнема твърде дълго време. Най-спокойно ми обяснява логиката зад всяка подробност, всяко движение, всяка позиция. Държи да разбера действията си в дълбочина. Да вникна в информацията и да пресъздам всяко движение самостоятелно, а не просто да имитирам неговите.
Най-сетне усвоявам и друга сила, освен вродената ми.
Странно е. Не съм предполагала, че умението да удрям с юмрук може да се окаже полезно, но дори самата идея, че разбирам принципите на самозащитата, ми вдъхва допълнителна увереност.
Вече усещам всяка частица от себе си толкова по-добре.
С всяко движение изпитвам силата в крайниците си. Мога да назова всеки един от мускулите в тялото си, да ги употребявам правилно — и да злоупотребявам с тях, в случай че не направя нещо както трябва. Рефлексите ми стават все по-добри, сетивата ми се изострят. Започвам да разбирам средата, в която живея, да предвиждам опасностите, да разпознавам леките промени в езика на тялото, свидетелстващи за гняв и агресия.
И вече владея енергията си без почти всякаква трудност.
Уорнър ми донесе какви ли не неща, върху които да упражнявам унищожителната си сила. Парчета дърво и метал, стари столове и маси. Бетонни блокчета. Изобщо всякакви предмети, върху които да изпробвам способностите си. С помощта на собствената си енергия Касъл ги издига във въздуха, а от мен се очаква да ги унищожа от другия край на стаята. Първоначално ми се струваше почти невъзможно; упражнението е изключително сложно и е нужно да имам пълен контрол над себе си.