Но вече е една от любимите ми игри.
Мога да спра и да разбия всичко във въздуха. От произволно разстояние в стаята. Просто ръцете ми трябва да контролират енергията. Мога да я насочвам накъдето си пожелая, като я съсредоточавам върху дребните предмети, а за по-големите разширявам обхвата ѝ.
Вече съм способна да преместя всичко в тренировъчната зала. Нищо не ме затруднява.
Кенджи е на мнение, че ми трябва нова задача.
— Искам да я изведа навън — казва той. Говори прямо с Уорнър, и то съвсем спокойно, което до ден днешен продължава да ме изненадва. — Мисля, че е време да започнем да експериментираме с естествени материали. Тук сме много ограничени.
Уорнър поглежда към мен.
— Ти какво ще кажеш?
— Безопасно ли е? — питам аз.
— Е — отговаря той, — май вече няма значение. Така или иначе след седмица всички излизаме навън.
— Вярно е — опитвам да се усмихна аз.
Адам е нетипично мълчалив през изминалите няколко седмици.
Не знам дали е защото Кенджи е разговарял с него и го е предупредил да внимава как се държи, или просто защото най-сетне се е примирил със ситуацията. Може би е осъзнал, че между двама ни с Уорнър не се случва нищо романтично. Факт, който ме радва, но и ме разочарова.
Като че ли двамата с Уорнър сме постигнали негласно споразумение. Поддържаме цивилизовани, учудващо делови отношения, които се клатушкат на линията между приятелство и нещо неназовано до този момент.
Не бих казала, че ми харесва.
Важното е, че Адам не се бърка, когато Джеймс говори с Уорнър, и Кенджи ми разкри, че било така, защото Адам не искал да травмира братчето си, давайки му причина да живее тук в страх.
Затова Джеймс непрекъснато заговаря Уорнър.
Той е любопитно хлапе, а Уорнър е толкова потаен по природа, че естествено се е превърнал в най-интригуващата мишена за въпросите на Джеймс. Диалозите им винаги ни забавляват. Джеймс няма абсолютно никакви задръжки и проявява такава дързост в разговорите си с Уорнър, каквато никой друг не би се осмелил да вложи.
Как да не им се радва човек.
Всичко останало също върви по план. Брендън и Уинстън са се възстановили напълно, Касъл е във все по-добро настроение с всеки изминал ден, а Лили е самостоятелно момиче, на което не му трябва много, за да се развесели — макар че двамата с Иън като че ли намират един вид утеха в приятелството си.
Изглежда е напълно логично животът в изолация да сближи хората.
Като Адам и Алиа например.
Той прекарва доста време с нея напоследък и не знам как да го разбирам; възможно е помежду им да няма нищо друго освен приятелство. Но през повечето време, което прекарвам в тренировъчната зала, той седи до нея и я гледа как рисува в скицника си, задавайки ѝ въпроси от време на време.
Тя неизменно се изчервява.
Понякога ми напомня на някогашната Джулиет.
Обичам Алиа, но като ги гледам заедно, често се питам дали именно това не е искал Адам. Мило, мълчаливо, добродушно момиче, което да компенсира за всичката жестокост, на която е станал свидетел в живота си. Дори веднъж ми го беше казал. Че това обичал в мен. Добротата ми. Че съм била последното добро нещо, останало на този свят.
Май още тогава знаех, че се лъже.
Може би и той самият започва да го осъзнава.
Четирийсет и шеста глава
— Днес трябва да посетя майка си.
Това са шестте думи, с които започва утрото ни.
Уорнър току-що е излязъл от кабинета си. Косата му е златист облак около главата му, а очите му са толкова зелени, а в същото време толкова прозрачни, че е невъзможно да бъдат описани достоверно. Не си е направил труда да закопчае смачканата си риза, а панталоните му са без колан и висят ниско на кръста му. Изглежда напълно дезориентиран. Струва ми се, че не е мигнал цяла нощ, и умирам от желание да науча какво се случва в живота му, но съзнавам, че нямам право да го разпитвам. Още по-лошото е, че най-вероятно няма да ми сподели нищо, дори да проявя любопитство.
Помежду ни вече не съществува никаква интимност.
Всичко в отношенията ни тръгна толкова бързо, и то само за да спре внезапно. Мисли, чувства, емоции — всичко замръзна намясто. А сега ме е страх, че ако направя и една грешна стъпка, ще го загубя.