— Добре — отговаря неубедително той. — Но само защото съм любопитен. И защото е кучи студ и трябва да раздвижа краката си, преди да са замръзнали.
— Благодаря ти — казвам аз. — Къде си?
Следваме гласовете си, докато не се блъсваме един в друг. Кенджи пъхва ръката си в моята. Притискаме се рамо до рамо, за да се стоплим.
И той ме повежда.
Четирийсет и девета глава
Това е.
Къщата в тюркоазено синьо. Онази, в която се събудих. Онази, в която е живял Уорнър. Онази, в която баща му държи майка му. Стоим пред нея и е абсолютно същата, каквато беше при предишните ми две посещения. Красива и ужасяваща. С пеещи от верандата вятърни камбанки.
— Защо му е на Уорнър да идва тук, по дяволите? — пита Кенджи. — Какво е това място?
— Не мога да ти кажа — отвръщам аз.
— Защо не?
— Защото е тайна и нямам право да я разкривам.
Кенджи се умълчава за момент.
— Добре, какво искаш от мен?
— Би ли почакал тук? — питам го. — Ще остана ли невидима, ако вляза вътре? Или ще се отдалеча твърде много от обхвата на енергията ти?
Кенджи въздъхва.
— Не знам. Определено можеш да опиташ. Никога досега не съм го правил през стена. — Той се поколебава. — Но ако ще влизаш без мен, гледай да побързаш. Задникът ми вече замръзна.
— Добре. Обещавам. Ще побързам. Просто искам да проверя дали е добре… и дали изобщо е тук. Защото ако не е вътре, може да ни чака на сборния пункт.
— В който случай всичко това ще се окаже огромна загуба на време.
— Съжалявам — казвам му. — Много съжалявам. Но просто трябва да се уверя.
— Върви — казва той. — Отивай и се връщай по-бързо.
— Добре — прошепвам аз. — Благодаря ти.
Обръщам се и изкачвам стълбите към малката верандичка. Пробвам да отворя вратата. Отключена е. Завъртам дръжката и побутвам вратата. Влизам вътре.
Точно тук ме простреляха.
Кървавото петно на мястото, където бях паднала, вече е изчистено. Или направо са сменили килима. Не съм сигурна. Независимо от това спомените мигновено ме връхлитат. Не мога да се върна в тази къща, без да ми призлее. Тук всичко е объркано. Толкова объркано. Неестествено.
Случило се е нещо.
Усещам го.
Затварям тихо вратата след себе си. Поемам на пръсти нагоре по стълбите, а припомняйки си как скърцаха стъпалата, когато за пръв път се озовах тук, след като ме плениха, успявам да избегна най-издайническите от тях; за радост, останалите издават звук, не по-силен от свистенето на вятъра навън.
На горния етаж преброявам три врати. Три стаи.
Отляво: някогашната стая на Уорнър. Онази, в която се събудих.
В средата: банята. Онази, в която ме изкъпаха.
Отдясно, в далечния край на коридора: стаята на майка му. Онази, която търся.
Сърцето препуска бясно в гърдите ми.
Почти не дишам, пристъпвайки към нея на пръсти. Не знам какво очаквам да намеря. Не знам какво се надявам да постигна с тази експедиция. Дори нямам представа дали Уорнър още е тук.
И нямам представа какво ще правя, като видя майка му.
Но нещо ме тегли напред, принуждава ме да отворя вратата и да проверя. Трябва да знам. Задължително е. В противен случай умът няма да ми даде мира.
Затова се прокрадвам напред. Поемам си няколко дълбоки глътки въздух. Хващам валчестата дръжка на вратата и я завъртам съвсем бавно, без да съзнавам, че съм загубила невидимостта си, докато не забелязвам как краката ми прекосяват прага.
Моментално изпадам в паника, мозъкът ми се впуска да съставя резервни планове и макар за кратко да ми хрумва просто да се обърна и да побягна, очите ми вече са обходили стаята.
И знам, че няма връщане назад.
Петдесета глава
В стаята има легло.
Единично. Обградено с уреди и интравенозни системи, и шишета, и чисто нови подлоги. Виждам купчини чаршафи и купчини одеяла, и разкошни библиотеки, и бродирани възглавници, и прекрасни плюшени играчки. Виждам свежи цветя в пет различни вази, виждам четири боядисани в ярки цветове стени, малко бюро с малко столче в ъгъла, растение в саксия, както и комплект стари четки за рисуване. Отвсякъде ме гледат рамкирани снимки. От стените, от бюрото, от нощната масичка до леглото.
Русокоса жена. Русокосо момченце. Заедно.
Не остаряват. На всяка снимка са на една и съща възраст. Не показват еволюцията в живота на детето. На всичките е малко и наплашено и стиска ръката на жената до него.
Но жената не е в стаята. Няма я и медицинската сестра.
Уредите са изключени.