Лампите — също.
Леглото е празно.
Уорнър се е свил в ъгъла.
Стои на топка, притиснал колене до гърдите си, обвил с ръце краката си, заровил глава между лактите си. И трепери.
Цялото му тяло се тресе.
Никога не съм го виждала като дете. Нито веднъж за всичкото време, от което го познавам. Сега обаче изглежда точно като малко момченце. Уплашено. Уязвимо. Съвсем само.
Бързо се досещам защо.
Падам на колене пред него. Предполагам, че усеща присъствието ми, но не знам дали изобщо иска да ме вижда точно сега. Не знам как ще реагира, ако се пресегна към него.
Но трябва да опитам.
Докосвам ръката му съвсем леко. Плъзвам пръсти по гърба му, по раменете му. После се осмелявам да го прегърна, а след малко усещам, че започва да се отпуска до мен.
Вдига глава.
Очите му са кръвясали, но ирисите им са поразително, смайващо зелени, лъщят с едва сдържана емоция. Лицето му е въплъщение на цялата болка по света.
Почти не мога да дишам.
Мощен земетръс поразява сърцето ми, разцепва го през средата. И знам, че тук, в него, има повече чувства, отколкото всеки човек е способен да понесе.
Опитвам да го притисна по-силно към себе си, но той обвива с ръце талията ми и обронва глава в скута ми. Привеждам се над него, инстинктивно закриляйки тялото му с моето.
Притискам буза до челото му. Притискам устни до слепоочието му.
И той рухва.
Тялото му се тресе неудържимо, разпада се в обятията ми на милион стенещи, ридаещи парчета, които се мъча да задържа ведно. И в този момент се заклевам пред себе си, че няма да го изпусна от прегръдката си, докато всичката болка и мъка, и скръб не си отидат, докато не получи шанс за живот, в който никой никога няма да го ранява така дълбоко.
И двамата сме кавички, обърнати една към друга, съединени като парчета от пъзел, вкопчени една в друга в края на изречение от романа на живот, който не сме избирали.
Мисля, че е крайно време да избягаме.
Петдесет и първа глава
Кенджи ни чака в танка, когато излизаме от къщата. Успял е да го намери.
Седи на пасажерското място отново видим и не казва нито дума, докато двамата с Уорнър се качваме вътре.
Опитвам да срещна погледа му, вече готова да съчиня някоя шантава история около факта, че ми отне цял час да изведа Уорнър от къщата, но тогава Кенджи ме поглежда. Поглежда ме истински.
И аз затварям устатата си завинаги.
Уорнър не казва и думичка. Дори не диша шумно. А когато се връщаме в базата, пуска двама ни с Кенджи да излезем от танка под прикритието на невидимостта, без да пророни и звук, дори на мен. След това затваря вратата и отново се качва вътре.
Гледам го как се отдалечава, когато Кенджи пъхва ръка в моята.
Прокрадваме се през складовото хале без всякакви затруднения. Минаваме през стрелбището без препятствия. Но тъкмо преди да достигнем вратата към тренировъчната зала на Уорнър, Кенджи ме дръпва настрани.
— Влязох след теб — заявява той без увъртане. — Твърде много се забави, притесних се и те проследих. — Пауза. Тежка пауза. — Видях ви. — Продължава с тих глас. — В онази стая.
Не за пръв път днес се радвам, че не може да види лицето ми.
— Добре — прошепвам, тъй като не знам какво друго да кажа. Не знам как ще постъпи Кенджи с тази информация.
— Просто… — Той спира и си поема глътка въздух. — Просто съм объркан, разбираш ли? Не е нужно да научавам всички подробности… наясно съм, че каквото и да се случваше в онази къща, то не ми влиза в работата… но добре ли си? Нещо лошо ли е станало?
Въздъхвам. Затварям очи и казвам:
— Майка му е починала днес.
— Какво? — пита смаяно Кенджи. — Как т-така? Майка му е била там?
— Боледувала е дълго време — започват да извират от мен думите. — Андерсън я е държал заключена в онази къща, а сега я е изоставил. Оставил я е да умре. Уорнър се опитваше да ѝ помага, но вече не знаеше какво да прави. Никой не можеше да я докосва, както аз не мога да докосвам никого, и живееше в агония всеки ден. — Вече губя контрол върху себе си, не мога да сдържам чувствата си повече. — Уорнър никога не е искал да ме използва като оръжие. — Казвам му. — Измислил си го е, за да заблуди баща си. Научил е за мен случайно. Докато е търсел начин да помогне на майка си. Години наред.
Кенджи вдишва рязко.
— Нямах представа — казва той. — Дори не предполагах, че е близък с майка си.
— Не знаеш нищо за него — казвам аз и вече не ме е грижа колко отчаяно звуча. — Мислиш, че го познаваш, но се лъжеш. — Чувствам се като кървяща рана, сякаш тялото ми е било изтъркано с шкурка чак до костите.