Той не отговаря.
— Да вървим — казвам му. — Трябва ми време да се отпусна. Да помисля.
— Добре — отвръща Кенджи. Въздъхва. — Добре, разбира се.
Обръщам се да си тръгна.
— Джул — спира ме той, все още държейки ръката ми.
Изчаквам.
— Съжалявам. Много съжалявам. Не знаех.
Примигвам бързо и усещам паренето в очите си. Преглъщам горчилката, наслояваща се в гърлото ми.
— Няма нищо, Кенджи. Такава е била идеята.
Петдесет и втора глава
Най-сетне успявам да се съвзема достатъчно, че да се върна в тренировъчната зала. Става късно, но не очаквам да зърна Уорнър тази вечер. Предполагам, че ще иска да остане сам.
Излизам от стаята умишлено.
Видях достатъчно тъга.
Веднъж имах шанса да убия Андерсън и ще направя всичко по силите си да го получа отново. Този път обаче ще приключа започнатото.
Тогава не бях готова. Дори да го бях убила, нямаше да знам как да постъпя. Щях да предам контрола в ръцете на Касъл и мълчаливо да наблюдавам как някой друг се мъчи да поправи света ни. Но вече знам, че Касъл не е правилният човек за целта. Прекалено грижовен е. Твърде великодушен.
Аз, от друга страна, вече нямам задръжки.
Няма да изпитвам състрадание. Няма да живея с угризения. Ще бръкна в земята и ще изтръгна неправдата… и ще я смачкам с голи ръце. Искам Андерсън да се бои от мен, искам да се моли за милост, искам да му кажа не, няма милост за теб. Не и за теб.
И не ме е грижа дали постъпката ми ще е нечовечна.
Петдесет и трета глава
Ставам на крака.
Адам стои от другата страна на стаята и разговаря с Уинстън и Иън. Всички се умълчават, виждайки накъде съм се запътила. И ако през главата на Адам минават мисли или чувства към мен, не го показва.
— Трябва да му кажеш — заявявам аз.
— Какво? — стряска се Адам.
— Трябва да му кажеш истината — повтарям аз. — Ако не я чуе от теб, ще я чуе от мен.
Изведнъж очите на Адам се превръщат в замръзнал океан, студени и безсърдечни.
— Не ме притискай, Джулиет. Не говори глупави неща, за които ще съжаляваш.
— Нямаш право да го пазиш в тайна от него. Няма си никого на този свят и заслужава да научи.
— Това изобщо не ти влиза в работата — казва Адам. Привел се е застрашително над мен, свил ръцете си в юмруци. — Не се меси. Не ме принуждавай да направя нещо, което не искам.
— Сериозно ли ме заплашваш? — питам аз. — Полудя ли?
— Може би си забравила — казва той, — че аз съм единственият в тази стая, който може да блокира енергията ти. Но не съм го сторил. Безсилна си срещу мен.
— Не съм безсилна срещу теб и много добре го знаеш — казвам му. — Допирът ми те убиваше дори когато бяхме заедно…
— Е, да, обаче нещата са се променили доста оттогава. — Той сграбчва ръката ми и я дръпва така силно, че едва не политам напред. Опитвам да се измъкна, но не мога.
Твърде силен е.
— Адам, пусни ме…
— Усещаш ли? — пита той с безумни, буреносно сини очи.
— Какво? — отвръщам аз. — Какво да усещам?
— Именно — казва той. — Нищо. Празна си. Нямаш енергия, нямаш огън, нямаш свръхсила. Сега си най-обикновено момиче, което не може да удари някого дори за да спаси живота си. А аз съм си добре. Напълно невредим.
Преглъщам тежко и посрещам ледения му поглед.
— Значи, си успял? — питам го. — Успял си да овладееш силата си?
— Разбира се, че успях — отвръща гневно той. — А ти не можа да почакаш… макар и да ти се заклех, че ще успея… не можа да почакаш, колкото и да те уверявах, че полагам огромни усилия само и само да бъдем заедно…
— Вече няма значение. — Взирам се в ръката му, свирепо вкопчена в моята. — Рано или късно щеше да се стигне дотук.
— Не е вярно… и това е доказателството! — Той вдига ръката ми. — Щяхме да успеем…
— Вече сме прекалено различни. Искаме различни неща. А това? — казвам аз, кимвайки към ръцете ни. — С това доказваш единствено, че имаш невероятната способност да блокираш енергията ми.
Адам стисва челюсти.
— А сега пусни ръката ми.
— Ей… ще благоволите ли да ни спестите драмите точно тази вечер? — гласът на Кенджи проехтява от другия край на стаята. Той крачи към нас. Вбесен.
— Не се бъркай — озъбва му се Адам.
— Вика му се съобразителност. И други хора живеят в тази стая, кретен такъв — казва Кенджи, достигайки ни. Хваща ръката на Адам. — Така че престани.
Адам се изтръгва разярено от хватката му.