— Не ме пипай.
Кенджи му стрелва остър поглед.
— Пусни я.
— Знаеш ли какво? — казва Адам, изцяло подвластен на гнева си. — Направо си обсебен от нея… вечно скачаш в нейна защита, вечно се месиш в разговорите ни… Толкова много ли я харесваш? Хубаво. Твоя е.
Времето замръзва около нас.
Сцената е подредена:
Адам и неистовият му поглед, гневът му, пламналото му лице.
Кенджи, застанал до него с ядосано, леко объркано изражение.
И аз, с ръка, заклещена в бруталната хватка на Адам, която така бързо и лесно ме превръща в момичето от едно време.
Напълно безсилна съм.
И тогава с едно-единствено движение всичко се променя…
Адам сграбчва голата ръка на Кенджи и я притиска в моята.
За един достатъчно дълъг момент.
Петдесет и четвърта глава
На двамата с Кенджи са ни нужни няколко секунди да осъзнаем какво се е случило току-що, преди той да отдръпне ръката си и в един съвършено спонтанен момент да я използва, за да забие юмрук право в лицето на Адам.
Всички в залата вече са на крака и гледат смаяно. Касъл незабавно се втурва напред, а Иън и Уинстън — които бяха наблизо през цялото време, също се спускат към нас. Брендън изскача от съблекалнята по кърпа, оглеждайки се трескаво за източника на суматохата, Лили и Алиа скачат от колелата и хукват в наша посока.
Имаме късмет, че е толкова късно, Джеймс вече спи кротко в ъгъла на залата.
Адам полита назад от удара на Кенджи, но бързо възстановява равновесие. Сега диша тежко, избърсвайки с опакото на ръката си окървавената си долна устна. Не се извинява.
От отворената ми, потресена уста не излиза нито звук.
— Какво ти става, за бога? — гласът на Кенджи е сдържан, но смразяващо режещ, дясната му ръка още е стисната в юмрук. — Искаше да ме убиеш ли?
Адам врътва очи.
— Знаех, че няма да те убие. Не и за толкова малко време. Усещал съм го — казва той. — Просто пари малко.
— Стегни се, дръвник такъв — скастря го Кенджи. — Държиш се смахнато.
Адам не отвръща. Вместо това се разсмива, показва среден пръст на Кенджи и тръгва към съблекалнята.
— Ей… добре ли си? — питам Кенджи, мъчейки се да видя ръката му.
— Нищо ми няма — въздъхва той, докато гледа към отдалечаващия се Адам, а сетне се обръща към мен. — Но челюстта му е страшно твърда. — Раздвижва леко юмрука си.
— Но допирът ми… нарани ли те?
Кенджи поклаща глава.
— Не, не почувствах нищо — отговаря той. — А несъмнено щях да усетя, ако имаше нещо. — Едва не се засмива, но в последния момент свъсва вежди. Настръхвам при спомена за последната такава случка. — Като че ли Кент отклоняваше силата ти някак. — Казва Кенджи.
— Не, не я отклоняваше — прошепвам аз. — Беше пуснал другата ми ръка. Усетих как енергията ми се връща.
И двамата обръщаме погледи към Адам, който вече е далеч от нас.
Кенджи свива рамене.
— Ами тогава как…
— Не знам — повтаря Кенджи. Въздъхва. — Май просто ми е провървяло. Вижте какво — оглежда струпаните наоколо хора, — не ми се говори в момента, ясно? Ще отида да поседна някъде. Трябва да се успокоя.
Приятелите ни се разотиват бавно по местата си.
Но аз не мога да си тръгна. Вкоренена съм в пода.
Усетих как кожата ми докосва тази на Кенджи, а това не е нещо, което мога да пренебрегна. Подобни моменти са такава рядкост за мен, че не мога просто да ги забравя; близките ми контакти с хората винаги имат сериозни последствия. Усетих силата в тялото си. Кенджи също е трябвало да усети поне нещо.
Умът ми работи на бързи обороти, мъчи се да реши невъзможно уравнение, а в мен се загнездва абсурдна теория, избистря се учудващо добре.
През цялото време се упражнявам да контролирам силата си, да я овладявам, да я насочвам — но никога не ми е хрумвало, че ще успея да я изключа. А не знам защо.
Адам имаше подобен проблем: беше прекарал целия си живот дотук в електрикум. А сега се е научил да го контролира. Да го заглушава при нужда.
Не би ли трябвало и аз да съм способна на същото?
Кенджи може да става невидим и отново видим, когато си поиска — беше се научил след дълги тренировки, след като беше разбрал как да преминава от едно състояние в друго. Спомням си историята от детството му, която ми разказа: живял невидим няколко дни, без да знае как да се върне към нормалното. В крайна сметка обаче успял.
Касъл, Брендън, Уинстън, Лили — всички те могат да включват и изключват енергията си. Касъл не движи разни предмети с ума си случайно. Брендън не пуска електрически ток на всичко, до което се докосне. Уинстън може да стяга и разпуска крайниците си по своя воля, а Лили може да оглежда обстановката нормално, без да "снима" всичко с очите си.