Защо съм единствената без копче за изключване?
Впускайки се в смаяно разсъждение, започвам да проумявам, че никога не съм опитвала да изключа силата си, защото винаги съм вярвала, че е невъзможно. Винаги съм се смятала за обречена на такъв живот, на съществувание, в което ръцете ми, кожата ми… вечно ще ме държат далеч от другите хора.
Но сега?
— Кенджи! — изкрещявам и побягвам след него.
Кенджи ме поглежда през рамо, но дори не успява да се обърне докрай, преди да се забия в него, грабвайки ръцете му и стисвайки ги в своите.
— Не ме пускай — казвам му, докато очите ми бързо се пълнят със сълзи. — Не ме пускай. Няма нужда.
Кенджи е замръзнал намясто, а по лицето му са изписани шок и удивление. Поглежда ръцете ни. Пак вдига поглед към очите ми.
— Научила си се да я контролираш? — пита той.
Трудно ми е да говоря от вълнение. Смогвам да кимна и сълзите рукват надолу по бузите ми.
— Мисля, че през цялото това време е била под мой контрол, но просто не съм знаела. Не смеех да го изпробвам върху когото и да било.
— Дявол да го вземе, принцесо — казва тихо той със светнали очи. — Толкова се гордея с теб.
Всички се струпат край нас.
Касъл ме прегръща с невъздържана радост, а Брендън и Уинстън, Лили, Иън и Алиа се хвърлят върху него, смачквайки ме под тежестта си. Всички викат щастливо и пляскат, стискат ръката ми и никога досега не съм усещала толкова подкрепа, толкова сила в групичката ни. Това е най-изумителният момент в живота ми.
Но когато поздравленията утихват и започват пожеланията за лека нощ, издърпвам Кенджи настрана за една последна прегръдка.
— Е — казвам, люлеейки се доволно на пети. — Вече мога да докосвам когото си поискам.
— Да, така си е — той се засмива и вирва вежда.
— Знаеш ли какво значи това?
— Да не би да ме каниш на среща?
— Съзнаваш какво значи това, нали?
— Поласкан съм, съвсем сериозно, но продължавам да си мисля, че е по-добре да останем само приятели…
— Кенджи.
Той се ухилва. Разрошва косата ми.
— Не — казва после. — Не съзнавам. Какво значи?
— Значи милион неща — отговарям аз, заставайки на пръсти, за да го погледна в очите. — Но и това, че няма да прекарам живота си с някого по стечение на обстоятелствата. Вече мога да правя каквото си поискам. Да съм с когото си поискам. Изборът си е изцяло мой.
Кенджи ме гледа дълго време. Усмихва се. И чак тогава откъсва очи от моите.
Кимва с глава.
И казва:
— Прави каквото решиш, Джул.
Петдесет и пета глава
Когато слизам от асансьора и влизам в кабинета на Уорнър, всички светлини са изключени. Цялото помещение е потопено в мастилена тъмнина и на очите ми са им нужни няколко секунди да привикнат към мрака. Обхождам на пръсти кабинета, издирвайки собственика му, но не го откривам.
Отправям се към спалнята.
Уорнър седи на ръба на леглото. Захвърлил е палтото си на пода, обувките — също. Стои мълчаливо, отпуснал ръце в скута си, вперил поглед в отворените си нагоре длани, сякаш търсейки нещо неоткриваемо.
— Ейрън? — прошепвам аз, пристъпвайки напред.
Той вдига глава. Поглежда ме.
И нещо в мен се пръсва на парчета.
Всеки прешлен на гръбнака ми, всяко кокалче на пръстите ми, капачките на коленете ми и двете ми тазобедрени стави. Сега съм просто купчина кости на пода и никой друг не го знае… освен мен. Аз съм счупен скелет с туптящо сърце.
Издишай, казвам си.
Издишай.
— Толкова много съжалявам — са първите думи, които проронвам.
Той кимва. Става на крака.
— Благодаря ти — отвръща, без да ме поглежда, и излиза през вратата.
Аз тръгвам по петите му през спалнята и влизам с него в кабинета. Извиквам името му.
Той спира пред съвещателната маса, обърнат с гръб към мен, стиснал с ръце ръба ѝ.
— Моля те, Джулиет, не и тази вечер, не мога…
— Прав беше — казвам накрая. — Бил си прав от самото начало.
Той се обръща бавно към мен.
Взирам се в очите му внезапно вцепенена. Изведнъж ме обзема паника, обзема ме тревога, обзема ме увереност, че ще объркам нещо, но може би само това ми остава — да объркам нещо, — защото повече не мога да го държа в себе си. Имам да му казвам толкова много неща. Неща, които съм се страхувала да призная и пред него, и пред себе си.