— За какво? — Зелените му очи са огромни. Уплашени.
Притисвам пръсти към устата си, защото все още се боя да проговоря.
Толкова много неща правя с устните си, като се замисля.
Вкусвам и докосвам, и целувам, и съм ги притисвала към най-нежните кътчета на кожата му, и съм изричала обещания, и съм лъгала, и съм докосвали чужди животи — всичкото това с тези две устни и думите, извиращи през тях, формите и звуковете, които образуват. Но точно в този момент устните ми предпочитат Уорнър просто да прочете мислите ми, защото истината е, че живеех с надеждата никога да не ми се налага да ги изричам на глас.
— Наистина те искам — казвам му с разтреперан глас. — Искам те толкова силно, че направо се плаша.
Виждам раздвижването в гърлото му, усилията, които полага, за да остане неподвижен. Очите му са в смут.
— Излъгах те — рукват главоломно думите ми. — Онази нощ. Когато ти казах, че не искам да бъда с теб. Излъгах. А ти беше прав. Страхувах се. Не смеех да призная истината дори пред себе си и се чувствах толкова виновна, задето предпочитах теб, задето копнеех да съм с теб всяка секунда от живота си, въпреки че всичко наоколо рухваше. Бях объркана заради чувствата си към Адам, заради собствената си идентичност и не знаех какво правех… и се държах глупаво. — Казвам аз. — Държах се глупаво и несъобразително и опитах да прехвърля вината на теб, нараних те така жестоко. — Опитвам да дишам. — И толкова много съжалявам.
— Какво… — Уорнър мига бързо. Гласът му е крехък, неравен. — Какво ми казваш в момента?
— Обичам те — прошепвам аз. — Обичам те такъв, какъвто си.
Уорнър ме гледа така, сякаш най-внезапно е оглушал и ослепял.
— Не — проронва той. Едничка прекършена, прекършена дума. Съвсем немощен звук. Той клати глава и извръща поглед от мен, оплита ръка в косата си и обръщайки се към масата, повтаря: — Не. Не, не…
— Ейрън…
— Не — казва той, докато отстъпва назад. — Не, не знаеш какво говориш…
— Обичам те — повтарям му. — Обичам те и те искам, и те исках още тогава. — Казвам му. — Исках те толкова силно и продължавам да те искам, искам те и в този момент…
Всичко спира.
Времето спира.
Светът спира.
Всичко спира за мига, в който той прекосява стаята и ме взима в обятията си, и ме приковава към стената, и аз се въртя, и стоя неподвижно, и дори не дишам, но съм жива, толкова жива, толкова истински жива...
и той ме целува.
Дълбоко, жадно. Ръцете му са около кръста ми и диша така тежко, и ме вдига във въздуха, и краката ми се увиват около бедрата му, и устните му целуват шията ми, гърлото ми, и той ме оставя на ръба на съвещателната маса.
Едната му ръка е под врата ми, другата е под тениската ми и пръстите му милват гърба ми, и внезапно бедрото му се озовава между краката ми, и ръката му се плъзва към свивката на коляното ми, и повдига крака ми, придърпва ме към тялото му, и когато откъсва устни от моите, дишам толкова бързо, главата ми се върти бясно, но не го пускам.
— Вдигни ги — казва задъхано. — Вдигни ръцете си.
Правя го.
Той повдига тениската ми. Изхлузва я през главата ми. Хвърля я на пода.
— Легни назад — казва ми, дишайки учестено, и ме слага да легна на масата, докато ръцете му се плъзват надолу по гръбнака ми… и още по-надолу. Разкопчава копчето на дънките ми. Ципа им. Казва: — Вдигни бедрата си, скъпа моя. — И вплита пръсти в колана на дънките и ластика на бельото ми едновременно. И ги сваля наведнъж.
Аз ахвам.
Лежа върху масата му единствено по сутиен.
В следващия момент и той изчезва.
Ръцете му се плъзват нагоре по краката ми и по вътрешните страни на бедрата ми и устните му се отправят надолу към гърдите ми, и той смачква нищожното ми самообладание и всяка частица от здравия ми разум, и цялата горя, вкусвам цветове и звуци, каквито не съм подозирала, че съществуват. Главата ми е опряна в масата, а ръцете ми стискат раменете му, и той е горещ, нежен и някак ненаситен, и аз се мъча да не изкрещя, а той вече се спуска надолу по тялото ми, вече е избрал къде да ме целуне. Как да ме целуне.
И няма намерение да спира.
Губя разсъдъка си. Губя думите си и способността си да мисля свързано. Секундите се сливат в минути, сърцата ни изнемощяват, ръцете ни се вкопчват жадно и се препъвам в планета, и вече не знам нищо, не знам нищо, защото никога нищо няма да е сравнимо с този момент. Никога нищо няма да ме накара да изживея това, което изживявам сега.
Вече нищо не е от значение.
Нищо, освен този момент и устните му по тялото ми, ръцете му по кожата ми, целувките му по недокосвани места, докарващи ме до абсолютна, неприкрита лудост. Изкрещявам и се вкопчвам в него, умирайки и някак връщайки се към живота в същото време… със същия дъх.