Той е на колене.
Преглъщам стона, заклещен в гърлото ми, а той ме вдига и ме отнася до леглото. Вече е върху мен, целува ме със страст, която ме кара да се питам как така още не съм умряла и не съм пламнала… и не съм се събудила от този сън. Той обхожда с ръце тялото ми само за да ги върне върху лицето ми, и ме целува веднъж, два пъти, и зъбите му улавят долната ми устна само за секунда, и аз го държа с все сила, обгръщам с ръце врата му, и прокарвам пръсти през косата му, и го придърпвам към себе си. Вкусът му е неустоим. Толкова горещ и толкова неустоим и постоянно опитвам да изрека името му, но дори не намирам време да си поема дъх, камо ли да произнеса цяла дума.
Отлепям го от себе си и го избутвам нагоре.
Опитвам да разкопчая ризата му с треперещи, слепи пръсти, но накрая губя търпение и просто я разкъсвам, и копчетата ѝ се разхвърчават навсякъде, и дори не ми остава време да я изхлузя от тялото му, преди той да ме придърпа в скута си. Обвива краката ми около ханша си и ме накланя назад, докато не усещам възглавниците под главата си, после се надвесва над мен, обхващайки лицето ми с длани, и палците му са две скоби около устата ми, и той се притиска към мен, и ме целува, целува ме, докато времето не рухва около нас и главата ми не потъва в забвение.
Целувката му е пламенна, невероятна.
Такава целувка вдъхновява звездите да изплуват на небето и да озарят света. Такава целувка отнема цяла вечност и нито миг. Ръцете му покриват двете страни на лицето ми и той се отдръпва назад само за да ме погледне в очите, и гърдите му се вълнуват, и той проронва:
— Имам чувството, че сърцето ми ще избухне.
И повече отвсякога ми се иска да можех да улавям моменти като тези и да ги изживявам отново и отново до края на дните си.
Защото това...
Това е всичко.
Петдесет и шеста глава
Уорнър спи цяла сутрин.
Не се събуди за тренировка. Не се събуди за душ. Не се събуди за нищо. Просто лежи по корем, обвил с ръце възглавницата си.
Аз съм будна от 8:00 и го гледам от два часа.
Обикновено става в пет и половина. Понякога и по-рано.
Притеснявам се, че може да е пропуснал доста важни неща. Не знам дали не е имал срещи и други ангажименти. Не знам дали не е съсипал графика си, спейки до толкова късно. Не знам дали някой няма да дойде, за да го провери. Нямам представа.
Знам само, че не искам да го будя.
Снощи будувахме до много късно.
Спускам пръсти надолу по гърба му, все още объркана от думата ПЛАМНИ, татуирана върху кожата му, и уча очите си да възприемат белезите му като нещо различно от доказателствата за изтезание, търпяно цял живот. Не мога да понеса покъртителната истина. Сгушвам се до него, отпускам лице върху гърба му и го прегръщам силно. Докосвам с устни гръбнака му. Усещам дишането му… така равномерно. Така спокойно.
Уорнър се размърдва съвсем лекичко.
Аз сядам в леглото.
Той се обръща бавно по гръб все още сънен. Потрива с юмрук очите си. Примигва няколко пъти. После ме вижда.
И се усмихва.
Сънлива, сънлива усмивка.
И аз му се усмихвам. Имам чувството, че някой ме е отворил и ме е напълнил със слънце. Никога досега не съм виждала Уорнър сънен. Никога не съм се будила в обятията му. Никога не съм го виждала в друго състояние освен бодър и нащрек.
Сега обаче изглежда почти ленив.
Безкрайно очарователен е.
— Ела тук — казва, протягайки ръце към мен.
Аз пропълзявам в прегръдката му и се сгушвам в него, а той ме притиска силно към себе си. Целува ме по главата. Прошепва:
— Добро утро, миличка.
— Хубаво звучи — проронвам тихо с усмивка на уста, макар и да знам, че не може да я види. — Харесва ми да ме наричаш "миличка".
Той се засмива и раменете му се разтърсват в ритъм със смеха. Пак се обръща по гръб и отпуска ръце от двете страни на тялото си.
Боже, колко добре изглежда без дрехи.
— Не съм спал по-непробудно през целия си живот — казва тихо. Усмихва се със затворени очи. По двете му бузи се появяват трапчинки. — Чувството е много странно.
— Доста време поспа — казвам му, преплитайки пръсти с неговите.
Той надниква към мен с едно око.
— Така ли?
Кимвам.
— Късничко стана. Вече е десет и половина.
Той се сковава до мен.
— Сериозно?
Кимвам отново.
— Не исках да те будя.
Той въздъхва.
— Опасявам се, че трябва да ставам. Дилайло навярно е получил аневризъм.