Такъв е планът.
Уорнър ме извежда от стаята си.
Коридорите пустеят. Патрулиращите войници ги няма, тъй като вече са в строя и очакват появата му. Чак сега започвам да проумявам какво предстои да сторя.
Защото независимо от днешната развръзка, аз показвам лицето си. Изпращам послание на Андерсън. Послание, което несъмнено ще получи.
Жива съм.
Ще използвам собствената ти армия да те заловя.
И ще те убия.
Нещо в тази мисъл ме ощастливява абсурдно.
Влизаме в асансьора и Уорнър хваща ръката ми. Аз стисвам пръстите му. Той се усмихва, гледайки право напред. И най-неусетно вече излизаме от асансьора и минаваме през друга врата, и вече сме в двора, в който съм попадала веднъж досега.
Колко е странно, че се връщам на този покрив като свободен човек, не като пленник. Без страх в сърцето. Стиснала здраво ръката на същото онова русокосо момче, което ме доведе тук и първия път.
Колко странен е светът ни.
Уорнър се поколебава, преди да излезе пред всички. Поглежда ме така, сякаш чака сигнал. Аз кимвам. И той пуска ръката ми.
Двамата пристъпваме заедно напред.
Шейсета глава
Откъм редовете с войници под нас се разнася слисан шепот.
Определено са ме запомнили.
Уорнър изважда квадратно парче мрежа от джоба си и го задържа до устните си само за секунда, преди да го стисне в юмрука си. Когато проговаря, гласът му заехтява гръмко над тълпата.
— Сектор 45 — подхваща той.
Войниците се раздвижват. Вдигат десни юмруци и ги долепват до гърдите си, отпускайки левите си ръце до телата си.
— Преди малко повече от месец — продължава Уорнър — ви беше казано, че сме спечелили битката срещу бунтовническата групировка на име Пункт Омега. Казано ви беше, че сме разгромили базата им, а оцелелите им членове сме изтребили на бойното поле. Казано ви е да не се съмнявате в силата на Възобновителите. Че сме непобедими. Ненадминати по военна мощ и контрол над териториите ни. Казано ви е, че ние сме бъдещето. Единствената надежда на човечеството.
Гласът му отеква над тълпата, а очите му обхождат морето от лица пред него.
— И се надявам — казва той, — че не сте повярвали на всичко това.
Войниците гледат смаяно командира си. Като че ли не смеят да развалят строя, опасявайки се, че могат да се окажат жертва на нечия шега или на изпитание, поставено от Възобновителите. Затова просто наблюдават вглъбено, изоставили типичната си хладнокръвна фасада.
— Джулиет Ферърс — казва той — не е мъртва. Тя е тук, до мен, независимо от твърденията на върховния ни главнокомандващ. Той наистина я простреля в гърдите. И наистина я остави да умре. Но тя успя да оцелее след злонамереното му нападение и днес е тук, за да ви отправи едно предложение.
Взимам мрежичката от ръката на Уорнър, долепвам я до устните си също като него. Стисвам я в юмрука си и го спускам до тялото си.
Поемам дълбока глътка въздух. И произнасям четири думи.
— Искам да унищожа Възобновителите.
Гласът ми е толкова силен, така мощно проехтява над тълпата, че за момент ме изненадва. Войниците ме гледат ужасено. Шокирано. Недоумяващо. Изумено. Помежду им започват да се носят шепоти.
— Искам да ви поведа в битка — заявявам аз. — Искам да въстанем срещу…
Вече никой не ме слуша.
Съвършено организираният им строй се е разпаднал. Струпали са се на едно място и говорят един през друг, крещят, мъчат се да обсъждат чутото. Да проумеят какво се случва.
Не мога да повярвам, че съм загубила вниманието им толкова бързо.
— Не се колебай — казва ми Уорнър. — Реагирай. Веднага.
Надявах се да оставя това за по-късно.
В момента се намираме на по-малко от пет метра от земята, но Уорнър ми каза, че имало още четири нива над нас. Върху най-високото се намират високоговорителите, обслужващи площада отдолу. Има и малка платформа за поддръжка, до която имат достъп само техниците.
Вече се изкачвам към нея.
Войниците отново преместват вниманието си към мен, сочейки ме, докато се катеря по стълбите; продължават да говорят шумно помежду си. Нямам представа дали е възможно новината за възникналата ситуация вече да е достигнала до цивилните граждани или шпионите, докладващи на върховния главнокомандващ. Но в момента нямам време да се тюхкам около това, защото още не съм произнесла речта си, а вече съм загубила вниманието им.