Това не е добре.
Когато най-сетне достигам горното ниво, се намирам на около трийсет метра от земята. Стъпвам предпазливо на платформата, но най-вече внимавам да не гледам надолу твърде дълго. А когато накрая стъпвам здраво на краката си, вдигам поглед нагоре и го плъзвам по струпаните на площада войници.
Отново съм спечелила вниманието им.
Стисвам в юмрук микрофонната мрежа.
— Имам само един въпрос. — Думите ми са гръмки и ясни и отекват надалече. — Направили ли са нещо за вас Възобновителите?
Този път ме гледат. Слушат ме.
— Не ви дават нищо друго, освен мизерни заплати и обещания за бъдеще, което никога няма да настъпи. Разцепили са семействата ви и са ги разпръснали по всички краища на жалките останки от земята ни. Оставят децата ви да гладуват и унищожават домовете ви. Лъжат ви отново и отново, принуждавайки ви да постъпите в армията им, за да могат да ви контролират. А вие нямате друг избор. — Казвам аз. — Нямате друго решение. Затова се сражавате във войните им и убивате собствените си приятели, само и само да нахраните семействата си.
Да, вече определено имам вниманието им.
— Човекът, в чиито ръце поверявате управлението на нацията ни, е страхливец — заявявам аз. — Той е безсилен мъж, боящ се да покаже лицето си пред народа. Води таен живот, крие се от хората, които разчитат на него, а в същото време е успял да спечели страха ви. Научил ви е да изтръпвате, чуете ли името му. Може би вие още не сте го виждали с очите си — продължавам, — но аз го срещнах лично. И не останах впечатлена.
Не мога да повярвам, че още никой не ме е застрелял. Знам, че уж трябвало да са невъоръжени. Но все някой е донесъл пистолета си. А още не съм получила куршум.
— Присъединете се към новата съпротива — призовавам тълпата. — Ние сме мнозинството и можем да се обединим. Ще продължавате ли да водите такъв живот? — Питам ги, докато соча към комплексите в далечината. — Ще продължавате ли да мрете от глад? Защото те ще продължават да ви лъжат! — Уверявам ги. — Със света ни не е свършено. Има шанс да го спасим. Можем сами да създадем армия. — Казвам им. — Можем да застанем един до друг. Присъединете се към мен и ви обещавам, че ще променим много неща.
— Как? — чувам някой да се провиква. — Как можеш да обещаеш подобно нещо?
— Не се страхувам от Възобновителите — казвам им. — И съм по-силна, отколкото предполагате. Срещу моята сила дори върховният главнокомандващ не може да надделее.
— Вече знаем на какво си способна! — изкрещява някой друг. — Това не те спаси предишния път!
— Напротив — отвръщам аз, — не знаете на какво съм способна. Нямате ни най-малка представа на какво съм способна.
Протягам ръце пред себе си, насочвайки ги към тълпата. Опитвам да намеря удачен център. После се съсредоточавам.
Почувствай силата си — беше ми казал веднъж Кенджи. — Тя е част от теб, част от тялото и съзнанието ти. Ще изпълнява волята ти, ако се научиш да я контролираш.
Стъпвам здраво на земята. Приготвям тялото си.
После разцепвам тълпата надве.
Бавно.
Съсредоточавам енергията си върху всяко едно от телата пред мен поотделно и позволявам на силата си да се излее от мен, обгръщайки войниците съвсем внимателно, вместо да ги връхлети свирепо и да ги разкъса. Тя сякаш полепва по телата им като продължение на пръстите ми, откривайки идеалния център, разделящ групата на две половини. Хората вече се гледат един друг, мъчейки се да разберат защо не могат да преминат през невидимите стени, разцепващи тълпата на две групи.
Но щом енергията ми намира стабилен център, разтварям широко ръце.
Силата ми избутва войниците назад. Половината наляво. Другата половина надясно. Натискът не е толкова силен, че да пострадат, но достатъчно силен, за да ги поуплаши. Искам да почувстват мощта ми. Искам да усетят, че умишлено я сдържам.
— Мога да ви защитя — прокънтява отново гласът ми над тях. — И имам приятели, които могат да направят още повече. Да застанат до вас в битка.
И тогава, сякаш по сценарий, приятелите ми се материализират в самия център на площада, на мястото, което току-що съм освободила.
Войниците отскачат смаяно назад, отмествайки се още по-надълбоко в двата края на двора.
Касъл вдига ръка и кара едно малко дърво в далечината да се изкорени от само себе си. С двете си ръце го изтръгва от земята и го запраща в бесен танц във въздуха и докато клоните му плющят шумно на вятъра, Касъл го издърпва назад единствено със силата на ума си.
Издига го още по-нависоко в небето, точно над главите им, и Брендън вдига ръце.