Тръсвам се на пясъка до Финик и отварям капачката. В тубичката има гъст, тъмен мехлем с остра миризма, нещо средно между катран и борови иглички. Бърча нос, изстисквам малко и почвам да си мажа крака. Мехлемът премахва сърбежа и въздъхвам от облекчение. Освен това придава на покритата ми със струпеи кожа отвратителен сиво-зелен цвят. Започвам да мажа и другия си крак, като преди това подхвърлям тубичката на Финик, който ме гледа подозрително.
— Сякаш се разлагаш — казва Финик. Но сигурно сърбежът надделява, защото след малко и Финик почва да се маже. Съчетанието от струпеите и мехлема наистина изглежда отблъскващо. При съкрушения му вид не мога да се стърпя и казвам злорадо:
— Горкичкият Финик. Сигурно за пръв път в живота си не изглеждаш красив?
— Сигурно. Непознато чувство за мен. Ти как се справяше с него през всичките тези години? — пита той.
— Избягвай огледала. И ще забравиш — казвам аз.
— Не и ако ти си пред очите ми — казва той.
Намазваме се от глава до пети и после всеки намазва гърба на другия.
— Ще събудя Пийта.
— Не, чакай — казва Финик. — Да го събудим заедно. Да се наведем двамата над него.
Е, в живота ми има толкова малко възможности за шеги, че приемам. Заставаме от двете страни на Пийта, навеждаме се, докато лицата ни са на сантиметри от носа му, и го разтърсваме.
— Пийта, Пийта, събуди се — приканвам го аз с мек, напевен глас.
Клепачите му потрепват, той отваря очи и после скача, сякаш сме го намушкали с нож.
— А-а!
Двамата с Финик се търкаляме в пясъка и се заливаме от смях. При всеки опит да спрем, виждаме как Пийта се мъчи да запази презрителното си изражение, и пак избухваме в смях. Когато се съвземаме, вече си мисля, че може би Финик Одеър е симпатичен. Поне не е толкова суетен или надут, колкото си мислех. Всъщност, изобщо не е неприятен. И точно когато стигам до това заключение, до нас се приземява парашут с един пресен хляб. Спомням си, че миналата година Хеймич подбираше момента за всеки подарък така, че да ми съобщи нещо с него, и мислено отбелязвам: Бъди приятел с Финик. Ще получиш храна.
Финик върти хляба в ръце и оглежда кората. С малко прекалено собственическо изражение. Не е нужно. Хлябът има зелен оттенък на водорасли и е ясно, че е изпратен от Окръг 4. Всички знаем, че е негов. Може би осъзнава колко е ценен, както и че може никога вече да не види друг хляб. Може би с кората е свързан някакъв спомен за Магс. Но той казва само:
— Ще върви добре с мидите.
Помагам на Пийта да се намаже с мехлема, а Финик сръчно почиства мидите. Нареждаме се около тях и ядем нежното сладко месо със соления хляб от Окръг 4.
Всички изглеждаме чудовищно — от мехлема коричките на раните започват да се белят, — но се радвам, че сме получили лекарството. То не само облекчава сърбежа, но и ни предпазва от нажеженото до бяло слънце в розовото небе. По положението на слънцето пресмятам, че сигурно минава десет часът и че сме на арената от един ден. Единайсет от нас са мъртви. Тринайсет — живи. Някъде в джунглата се крият останалите десет. Професионалните трибути са трима или четирима. Нямам желание да си припомня кои са другите.
Лично за мен джунглата бързо се превърна от сигурно място в зловещ капан. Знам, че в някакъв момент ще сме принудени да навлезем отново в дълбините й, било за да ловуваме или ние самите да се превърнем в обект на лов, но засега имам намерение да остана на нашия малък плаж. Пийта и Финик не възразяват. Известно време джунглата изглежда замряла — от нея се носи неясен шум, нещо проблясва, но няма видими опасности. После в далечината се разнасят писъци. Един отрязък от джунглата точно срещу нас започва да вибрира. Високо над хълма се издига огромна вълна, която покрива дърветата и се спуска с рев надолу по склона. После се разбива в морето с такава сила, че макар да сме далече от нея, водата ни залива до колене и всичко, което имаме, плува на повърхността. Тримата успяваме да съберем нещата си, преди течението да ги е отнесло, с изключение на напоените с химикали гащеризони, които са толкова разядени, че не ни е грижа дали ще ги загубим.
Гръмва оръдие. Виждаме как ховъркрафтът се появява над мястото, откъдето тръгна вълната, и измъква едно тяло от дърветата. Дванайсет, казвам си аз.
Огромната вълна е изчезнала и водата бавно се успокоява. Пак подреждаме нещата си на мокрия пясък и се готвим да седнем, когато ги виждам. Три фигури, на около две ивици суша от нас, които излизат с препъване на брега.
— Ето там! — казвам тихо и соча с кимване. Пийта и Финик проследяват погледа ми. Сякаш вече сме се наговорили, всички изчезваме обратно в сенките на джунглата.