Дървото изплува пред погледа ми — стволът му е окичен със златни гирлянди. Забавям ход и се мъча да се прикрия, но имам късмет, че изобщо мога да се задържа на краката си. Оглеждам се за някаква следа от останалите. Никой. Тук няма никой.
— Пийта? — викам го тихо. — Пийта?
Отговаря ми тих стон, обръщам се рязко и виждам, че малко по-нагоре някой лежи на земята.
— Бийти! — възкликвам аз, приближавам се и се навеждам към него. Стенанието трябва да е било неволно. Той не е в съзнание, но не виждам рана, освен дълга тясна резка под сгъвката на лакътя му. Откъсвам шепа мъх, несръчно превързвам раната и се опитвам да го събудя.
— Бийти! Бийти, какво става! Кой те рани? Бийти! — Разтърсвам го така, както никога не бива да се разтърсва ранен човек, но не знам какво друго да направя. Той простенва отново и вдига ръка, за да ме отблъсне.
Тогава забелязвам, че държи нож — мисля, че е ножът на Пийта — който е хлабаво омотан в жица. Изправям се озадачена и повдигам жицата — виждам, че другият край е прикрепен към дървото. Спомням си, че преди да почне да омотава дървото, Бийти закачи друго, много по-късо парче жица за един клон и остави другия му край на земята. Тогава си помислих, че има някакво значение за електричеството и я оставя така сигурно за да я използва по някакъв начин по-късно. Но явно не му е останало време за нея, защото на земята има поне двайсет-двайсет и пет метра жица.
Взирам се нагоре с присвити очи и осъзнавам, че сме само на няколко крачки от силовото поле. Ето го издайническият квадрат, високо горе вдясно, точно там, където беше тази сутрин. Какво е направил Бийти? Дали не се е опитал да забие ножа в силовото поле, както по-рано неволно направи Пийта? И за какво е тази жица? Дали това не е резервният му план? Дали не се е канил да изпрати енергията от мълнията в силовото поле, ако основният план се провали? И какво би постигнал така? Нищо? Много? Да ни изпържи всичките? Силовото поле също представлява главно енергия. Онова в Тренировъчния център беше невидимо. Това отразява джунглата като огледало. Но го видях как потрепва, когато ножът на Пийта се удари в него и когато го обстрелвах със стрелите си. Истинският свят се намира точно зад него.
Ушите ми вече не звънтят. Значи в крайна сметка са били насекомите. Вече съм сигурна, защото те бързо замират и не чувам нищо друго, освен звуците на джунглата. Бийти е безполезен. Не мога да го събудя. Не мога да го спася. Не знам какво се е опитвал да направи с ножа и жицата, а и той не е в състояние да ми обясни. Превръзката от мъх на ръката ми е мокра и няма смисъл да се залъгвам. Вие ми се свят и след минути ще припадна. Трябва да се отдалеча от това дърво и…
— Катнис! — чувам гласа му някъде отдалече. Но какво прави? Досега Пийта трябва да е разбрал, че всички ни преследват. — Катнис!
Не мога да го защитя. Не мога да се движа бързо или да стигна далече и никак не съм уверена в способността си да стрелям. Правя единственото, което мога, за да отвлека вниманието на нападателите от него и да го привлека към себе си.
— Пийта! — крещя аз. — Пийта! Тук съм! Пийта! — Да, ще ги привлека тук, всички, които са близо до мен, ще ги накарам да се откажат от Пийта и да се приближат към мен и дървото, върху което след малко ще падне светкавицата — то скоро ще се превърне в оръжие. — Тук съм! Тук съм! — Той няма да успее. Не и с този крак в тъмното. Никога няма да стигне навреме. — Пийта!
Виковете ми са подействали. Чувам ги как идват. Двама са. Пробиват си път през джунглата. Коленете ми започват да се подгъват и сядам до Бийти. Вдигам лъка и стрелата, готова да стрелям. Дали ако успея да ги убия, Пийта ще се справи с останалите?
Енобария и Финик стигат до дървото, където ще удари светкавицата. Не ме виждат, защото са с гръб към мен, а и кожата ми е намазана с мехлем. Прицелвам се във врата на Енобария. Ако имам късмет, когато я убия, Финик ще се скрие зад дървото, точно когато удари светкавицата. А това ще стане всеки миг. Насекомите вече са почти притихнали. Мога да ги убия и двамата.
Още един оръдеен гръм.
— Катнис! — Това е гласът на Пийта, но този път не отговарям. Бийти още диша слабо до мен. Двамата с него скоро ще умрем. Финик и Енобария ще умрат. Пийта е жив. Прозвучаха два оръдейни гърмежа. Брут, Джоана, Чаф. Двама от тях са вече мъртви. Така на Пийта ще му остане да убие само един трибут. И това е възможно най-доброто, което мога да направя. Един враг.
Враг. Враг. Мъча се да си припомня нещо, свързано с тази дума. Нещо, което чух наскоро. Изражението на Хеймич. Катнис, когато си на арената… Намръщената гримаса, лошото предчувствие. Какво?, чувам собствения си глас, който се изостря, за да посрещне неизреченото обвинение. Просто помни кой е врагът, казва Хеймич. Това е всичко.