Последният съвет на Хеймич към мен. Защо трябваше да ми напомня? Винаги съм знаела кой е врагът. Който ни уморява от глад, който ни измъчва, който ни убива на арената. Който скоро ще убие всички, които обичам.
Отпускам лъка, когато осъзнавам какво е искал да каже. Да, знам кой е врагът. И това не е Енобария.
Най-после разбирам защо Бийти държи ножа. С треперещи ръце изхлузвам жицата от дръжката, увивам я около стрелата точно над перата и я прикрепвам с възел, научен в Тренировъчния център.
Изправям се, обръщам се към силовото поле и сега всеки може да ме види, но вече не ме интересува. Интересува ме само къде да насоча върха на стрелата си — къде би забил Бийти ножа, ако беше в състояние да избира. Вдигам лъка към потрепващия квадрат, към слабото място, към… как го нарече той тогава? Процепът в бронята. Пускам стрелата да излети, виждам как попада в целта и изчезва, като дърпа златната нишка след себе си.
Косата ми настръхва и мълнията удря дървото.
По жицата пробягва бял отблясък и за миг куполът избухва в ослепителна синя светлина. Експлозията ме хвърля на земята — тялото ми вече е безполезно и парализирано, очите — широко отворени и върху мен се посипват искри. Не мога да стигна до Пийта. Не мога да стигна дори до перлата си. Напрягам очи, за да уловя един последен красив образ, който да отнеса със себе си.
Точно преди да започнат експлозиите, виждам една звезда.
27
Всичко изригва изведнъж. Земята експлодира и се посипва дъжд от пръст и растения. Дърветата избухват в пламъци. Дори небето се изпълва с пъстри цветя от светлина. Не мога да проумея защо бомбардират небето, докато не осъзнавам, че там горе гейм-мейкърите изстрелват фойерверки, докато истинското унищожение се осъществява на земята. За всеки случай — ако гледката от унищожаването на арената и всички трибути не се окаже достатъчно забавна. Или може би като празнична заря за кървавата ни смърт.
Ще оставят ли някого да оцелее? Ще има ли победител в седемдесет и петите Игри на глада. Може би не. В края на краищата, какво са Юбилейните игри, освен… какво прочете президентът Сноу от картичката?
„… напомняне към бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола…“
Дори най-силните сред силните няма да възтържествуват. Може би изобщо не са имали намерение да излъчат победител в тези Игри. Или може би последният ми бунтарски акт ги е принудил да действат така.
Извинявай, Пийта, мисля си аз. Извинявай, че не можах да те спася. Да го спася ли? С унищожаването на силовото поле най-вероятно отнех и последния му шанс да се спаси и го обрекох на смърт. Може би, ако всички бяхме играли по правилата, щяха да го оставят жив.
Ховъркрафтът се материализира над мен без предупреждение. Ако беше тихо и наблизо кацнеше сойка-присмехулка, щях да чуя как джунглата притихва, а после — и писъка на птицата, който предшества появата на ховъркрафта. Но при този обстрел никога не бих доловила нежния писък.
Лапата се спуска и увисва точно над мен. Металните нокти се плъзват под тялото ми. Искам да изкрещя, да побягна, да се измъкна със сила, но не мога да помръдна, безпомощна съм и се надявам единствено, че ще умра, преди да стигна до неясните фигури, които ме очакват там горе. Не са пощадили живота ми, за да ме увенчаят като победител, а за да направят смъртта ми колкото е възможно по-бавна и по-публична.
Най-лошите ми страхове се потвърждават, когато лицето, което ме посреща в ховъркрафта, е на Плутарх Хевънсбий, главния гейм-мейкър. Как съсипах прекрасната му идея за Игри, в които арената е тиктакащ часовник, а участниците са бивши победители. Той ще пострада заради този провал, вероятно ще бъде екзекутиран, но не и преди да ми отмъсти. Протяга ръка към мен и си мисля, че се кани да ме удари, но той прави нещо по-лошо. Затваря с два пръста клепачите ми и се чувствам беззащитна. Всичко потъва в мрак. Сега могат да правят с мен каквото желаят, без да го видя.
Сърцето ми бие толкова силно, че от раната на ръката ми пак почва да блика кръв. Мислите ми се замъгляват. Възможно е все пак да умра от загуба на кръв, преди да успеят да ме свестят. Преди да изгубя съзнание, прошепвам благодарност към Джоана Мейсън за отличната рана, която ми нанесе.
Когато отново изплувам в полусъзнание, усещам, че лежа на болнично легло и в лявата ми ръка са забити тръби. Опитват се да ме поддържат жива, защото, ако умра тихо и неусетно, това ще бъде победа. Все още съм неспособна да помръдна, да отворя очи, да повдигна глава. Но като че ли мога да раздвижа дясната си ръка. Вдигам я и тя пада върху гърдите ми, сякаш е перка на риба — не, нещо по-неодушевено, — сякаш е клон. Не мога да координирам движенията си, не знам дали изобщо още имам пръсти на ръцете. И все пак успявам да извъртя ръка и да изтръгна тръбите. Разнася се продължителен пиукащ звук, но не мога да остана будна, за да разбера кой ще се отзове на него.