Лекарството ме успокоява, но не ме приспива и изпадам в някакво замаяно състояние на тъпа болка в продължение на цяла вечност. Отново слагат тръбите и ми говорят с успокоителни гласове, които изобщо не стигат до мен. Мисля си единствено за Пийта, който лежи някъде на подобна маса, докато се опитват да изтръгнат от него информация, която той изобщо не притежава.
— Катнис. Катнис, извинявай. — Гласът на Финик прониква в съзнанието ми. Може би защото изпитваме една и съща болка. — Исках да се върна за него и Джоана, но не можех да помръдна.
Не отговарям. Добрите намерения на Финик Одеър ни най-малко не ме интересуват.
— Той е в по-добро положение от Джоана. Много бързо ще разберат, че не знае нищо. И няма да го убият, защото мислят, че могат да го използват срещу теб.
— Като примамка ли? — казвам аз, загледана в тавана. — По същия начин, както биха използвали Ани, така ли, Финик?
Чувам, че плаче, но не ме е грижа. Сигурно няма да си направят труда да я разпитват, толкова е побъркана. Потънала е в бездната на лудостта още преди години по време на своите Игри. Има голяма вероятност и аз да съм тръгнала натам. Може би вече полудявам и никой не смее да ми го каже. Чувствам се достатъчно обезумяла.
— По-хубаво щеше да е мъртва — казва той. — По-хубаво щеше да е всички да сме мъртви, и ние двамата. Щеше да е най-добре.
Е, сега няма какво да кажа. Едва ли мога да го оспорвам, нали самата аз тръгнах да убия Пийта със спринцовка. Наистина ли искам смъртта му? Това, което искам… това, което искам, е да си го върна обратно. Но сега вече никога няма да си го върна. Дори бунтовническите сили да успеят по някакъв начин да свалят властта на Капитола, може да сте сигурни, че президентът Сноу няма да пропусне накрая да пререже гърлото на Пийта. Не. Никога няма да си го върна. Тогава по-хубаво щеше да е мъртъв.
Но дали и Пийта мисли така, или ще продължи да се бори? Той е толкова силен и е толкова добър лъжец. Дали си мисли, че има шанс да оцелее? Или това изобщо не го интересува? То все едно не влизаше в плановете му. Вече се беше отказал от живота. Може би, ако знае, че съм спасена, дори е щастлив. Смята, че е изпълнил мисията си да запази живота ми.
Мисля, че го мразя дори повече, отколкото Хеймич.
Предавам се. Спирам да говоря, да реагирам, отказвам храна и вода. Могат да вкарват със системи в ръката ми каквото искат, но това не е достатъчно да поддържаш жив човек, който е изгубил волята си за живот. Минава ми и откачената мисъл, че ако наистина умра, може би ще оставят Пийта да живее. Не като свободен човек, но като авокс или нещо подобно, прислужник на бъдещите трибути от Окръг 12. Тогава може би ще намери начин да избяга. Моята смърт може да го спаси.
Но ако не може, няма значение. Достатъчно е да умра за отмъщение. Да накажа Хеймич, който превърна нас двамата с Пийта в пионки в своите Игри. Аз му се доверих. Оставих в ръцете му всичко, което обичах. А той ме предаде.
Виждаш ли, ето защо никой не те оставя ти да правиш плановете, каза той.
Вярно е. Никой човек с ума си не би ме оставил да правя плановете. Защото очевидно не мога да различа приятел от враг.
Много хора идват да ме видят, но думите им звучат като прищракването на насекомите в джунглата. Безсмислени и далечни. Опасни, но само ако се приближиш до тях. Щом усетя, че думите стават отчетливи, започвам да стена, докато ми дадат още обезболяващи, и вече не ги чувам.
Но идва момент, когато отварям очи и виждам, че ме гледа човек, който не мога да изключа от съзнанието си. Човек, който няма да ме моли, да ми обяснява или да ме убеждава да променя намеренията си, защото единствено той ме познава.
— Гейл — прошепвам аз.
— Здрасти, Катнип. — Той посяга надолу и отмята кичур коса от очите ми. На бузата му има пресен белег от изгаряне. Ръката му е в превръзка през рамото, виждам бинтове и под миньорската риза. Какво му се е случило? Как е дошъл тук? Сигурно вкъщи е станало нещо много лошо.
Въпросът не е толкова в това да забравя Пийта, колкото да си спомня останалите. Достатъчно е само да погледна Гейл, и лицата им нахлуват в настоящето и настояват да получат внимание.
— Прим?
— Жива е. Майка ти също. Успях да ги измъкна навреме — казва той.
— Значи не са в Окръг 12? — питам аз.
— След Игрите изпратиха самолети. Пуснаха запалителни бомби. — Той се поколебава. — Е, знаеш какво стана с „Таласъма“.
Наистина знам. Видях го как хвръкна във въздуха. Онзи стар склад, покрит с въглищен прах. Целият окръг е покрит с този прах. Представям си как запалителните бомби се сипят върху Пласта и ме обзема непознат до този момент ужас.