— Скоро ще трябва да тръгвам. — Обръща часовника така, че да мога да видя циферблата. — Започва в полунощ.
— Струва ми се късно за… — Не довършвам изречението, защото нещо отвлича вниманието ми. Плутарх прокарва пръст по кристалния циферблат на часовника и само за миг се появява образ, който просветва, сякаш осветен от пламъка на свещ. Това отново е сойка-присмехулка. Точно като брошката върху роклята ми. Само че тази изчезва. Той затваря с рязко щракване капачето на часовника.
— Много е красив — казвам аз.
— О, той е нещо повече от красив. Единствен по рода си е — отговаря той. — Ако някой пита за мен, кажи, че съм се прибрал вкъщи да спя. Изисква се съвещанията да се пазят в тайна. Но реших, че ще е безопасно да кажа на теб.
— Да. Със сигурност мога да пазя тайна — казвам аз.
Докато се ръкуваме, той прави лек поклон — обичаен жест тук в Капитола.
— Е, Катнис, ще се видим по време на Игрите другото лято. Най-добри пожелания по случай годежа и късмет с майка ти.
— Ще ми трябва — казвам аз.
Плутарх изчезва и аз се разхождам из тълпата, търсейки Пийта, докато разни непознати ме поздравяват. За годежа ми, за победата в Игрите, за избора ми на червило. Отговарям, но всъщност си мисля за начина, по който Плутарх ми се похвали с красивия си, единствен по рода си часовник. В него имаше нещо странно. Почти потайно. Но защо? Може би си мисли, че някой друг ще му открадне идеята да сложи изчезваща сойка-присмехулка върху циферблата на часовник. Да, сигурно е платил за него цяло състояние и сега не може да го покаже на никого, защото се страхува, че ще му откраднат идеята и ще пуснат на пазара евтини копия на оригинала. Това е то Капитолът.
Откривам Пийта, който разглежда с възхищение една маса със сложно украсени торти. Пекарите са дошли от кухнята специално да говорят с него за глазурата и се надпреварват да отговарят на въпросите му. По негова молба събират най-различни малки кейкове, които да вземе със себе си в Окръг 12, за да разгледа работата им на спокойствие.
— Ефи каза, че трябва да се качим на влака в един. Чудя се колко е часът — казва той, като хвърля поглед наоколо.
— Почти полунощ — отговарям аз, откъсвам с пръсти шоколадово цветче от една торта и започвам да го гриза, напълно изоставила добрите маниери.
— Време е да благодарим и да се сбогуваме! — пропява Ефи до лакътя ми. Това е един от онези моменти, в които обожавам досадната й точност. Викаме Цина и Порша, обикаляме наоколо да си вземем довиждане с важните особи, после Ефи ни повежда към изхода.
— Не е ли редно да благодарим на президента Сноу? — казва Пийта. — Това е неговата къща.
— О, той не си пада много по празненствата. Прекалено е зает — казва Ефи. — Вече уредих какви подаръци да му бъдат изпратени утре със съответните картички. Ето го и него! — Ефи махва с ръка на двама служители от Капитола, които крепят помежду си пияния Хеймич.
Качваме се на кола със затъмнени прозорци и пътуваме из улиците на Капитола. Зад нас в друга кола се возят подготвителните екипи. Празничната тълпа е толкова гъста, че се движим съвсем бавно. Но Ефи е разработила графика с научна прецизност. Точно в един отново сме във влака и той потегля.
Замъкваме Хеймич до леглото му. Цина поръчва чай и всички сядаме около масата, докато Ефи шумоли с листовете на програмата и ни напомня, че все още сме на турне.
— Трябва да помислим за Празника на плодородието в Окръг 12. Затова предлагам да си изпием чая и направо да вървим да си лягаме. — Никой не възразява.
Когато отварям очи, е ранен следобед. Главата ми е отпусната върху ръката на Пийта. Не знам кога е влязъл през нощта. Обръщам се внимателно, за да не го събудя, но той вече е буден.
— Никакви кошмари — казва той.
— Какво?
— Тази нощ не сънува никакви кошмари — казва той.
Прав е. За първи път от цяла вечност спах непробудно.
— Все пак сънувах нещо — казвам, като се връщам мислено назад. — Следвах една сойка-присмехулка през гората. Дълго. Всъщност беше Ру. Искам да кажа, когато запя, имаше нейния глас.
— Къде те отведе? — пита той и отмята косата от челото ми.
— Не знам. Така и не пристигнахме — казвам аз. — Но се чувствах щастлива.
— Е, докато спеше, имаше щастлив вид.
— Пийта, как така аз никога не разбирам, когато сънуваш кошмар?
— Не знам. Сигурно не крещя, не се мятам или нещо подобно. Просто идвам на себе си, парализиран от ужас — отговаря той.
— Трябва да ме будиш — казвам, като осъзнавам, че в тежка нощ прекъсвам съня му поне два-три пъти. И че минава много време, докато ме успокои.