— Мислех, че вече ще си във влака? — пита ме той.
— Ще ме вземат на обяд — отговарям.
— Не се ли очаква да изглеждаш по-добре? — пита той с висок шепот. Въпреки мрачното си настроение, не успявам да сдържа усмивката си. — Може би една панделка в косата или нещо подобно? — Той докосва плитката ми, а аз отблъсвам ръката му.
— Не се тревожи. Когато ме нагласят, няма да ме познаеш.
— Хубаво — казва той. — Крайно време е да изпитаме поне малко гордост от това, че сме родени в този окръг, а, госпожице Евърдийн? — Той поклаща глава към Мазната Сае с престорено неодобрение и се отдалечава, за да отиде при приятелите си.
— Ще си искам обратно купичката — провиква се Мазната Сае след него, но тъй като се смее, не звучи особено строго. — Гейл ще дойде ли да те изпрати? — пита ме тя.
— Не, той не беше в списъка — казвам. — Обаче го видях в неделя.
— Според мен трябва да го включат. Щом ти е братовчед, и тъй нататък — казва тя иронично.
Това е пак част от лъжата, която разпространи Капитолът. Когато двамата с Пийта стигнахме до финалната осмица в Игрите на глада, изпратиха репортери да опишат личния ни живот. Те разпитвали за приятелите ми и всички ги насочили към Гейл. Но като се има предвид романсът, който разигравах на арената, беше неприемливо той да бъде най-добрият ми приятел. Гейл е твърде красив, твърде мъжествен, и няма ни най-малко желание да се усмихва и да се прави на сладък за камерите. Все пак ние наистина си приличаме, и то доста. Имаме характерната за Пласта външност. Тъмна права коса, смугла кожа, сиви очи. Затова някой гений решил, че той ще ми е братовчед. Разбрах за това едва когато пристигнахме у дома, на перона на гарата, и майка ми каза: „Братовчедите ти нямат търпение да те видят!“ Тогава се обърнах и видях Гейл и Хейзъл и всички деца да ме чакат, така че какво можех да направя, освен да приема тази история и да се придържам към нея?
Мазната Сае знае, че не сме роднини, но дори някои хора, които ни познават от години, изглежда, са забравили.
— Просто нямам търпение цялото това нещо да свърши — прошепвам.
— Знам — казва Мазната Сае. — Но трябва да го изтърпиш и да стигнеш до края. Гледай да не закъснееш.
По пътя към Градчето на победителите завалява слаб сняг. От площада до центъра на Градчето пеш е по-малко от километър, но влизаш в съвсем друг свят. Тук навсякъде виждаш красива трева и цъфнали храсти. В него има дванайсет къщи и във всяка могат да се вместят десет като онази, в която израснах. Девет са необитавани, както е било винаги. Останалите три принадлежат на Хеймич, Пийта и мен.
От къщите на моето семейство и на Пийта се излъчва топла светлина и домашен уют. Осветени прозорци, дим от комините, венци от ярко оцветена царевица над входните врати като украса за предстоящия Празник на плодородието. Къщата на Хеймич обаче, въпреки грижите на градинаря, изглежда занемарена и изоставена. На входа събирам сили, защото знам, че ще ме посрещне ужасна миризма, после влизам решително.
Носът ми моментално се сбърчва от отвращение. Хеймич не дава на никой да чисти, а и самият той не се старае много. През годините миризмите на алкохол и повръщано, варено зеле и прегоряло месо, непрани дрехи и миши изпражнения са се смесили във воня, от която ми се насълзяват очите. Прескачам пръснатите по пода опаковки, счупени стъкла и кости и отивам в кухнята, където знам, че ще намеря Хеймич. Той седи на масата с опънати напред ръце, с лице, забито в локва от алкохол, и хърка силно.
Побутвам го по рамото:
— Ставай! — викам аз, защото от опит знам, че не мога да го събудя с нежности. Хъркането му спира за миг, въпросително, а после започва пак. Побутвам го по-силно. — Ставай, Хеймич. Днес започва турнето! — Отварям прозореца и вдишвам дълбоко чистия въздух отвън. Разравям с крак боклука по пода, намирам тенекиен кафеник и го пълня на мивката. Печката не е съвсем изгаснала и успявам да разпаля няколкото живи въглена. Изсипвам в кафеника голяма доза смляно кафе, за да съм сигурна, че получената течност ще бъде вкусна и силна, и го слагам на печката да заври.
Хеймич все още е напълно безчувствен и не помръдва. Тъй като нищо друго не е подействало, пълня един леген с леденостудена вода, изсипвам му го на главата и отскачам, за да не се напръскам. От гърлото му излиза животинско ръмжене. Той скача, изритва стола си на три метра зад гърба си и размахва нож. Забравих, че винаги спи с нож в ръка. Трябваше да го измъкна от ръката му, но бях заета с други неща. Той започва да бълва ругатни и преди да се опомни известно време размахва ножа във въздуха. Избърсва лице с ръкава на ризата си и се обръща към перваза, където съм седнала за всеки случай, ако ми се наложи да изчезна бързо.