— Хеймич… — казвам умолително.
— Катнис… — имитира той тона ми. — Няма да се получи.
Млъкваме, защото край нас минава група работници с лопати и тръгва към Градчето на победителите. Може би ще разчистват онези триметрови преспи. А когато вече са се отдалечили и не могат да ни чуят, площадът е твърде близо. Излизаме на него и всички едновременно се заковаваме на място.
Нищо особено няма да се случи по време на бурята. По този въпрос двамата с Пийта бяхме единодушни. Но сме сгрешили ужасно. Площадът е преобразен. От покрива на Сградата на справедливостта виси огромен флаг с герба на Панем. Миротворци в чисто нови бели униформи маршируват по преметения калдъръм. По покривите са разположени картечни гнезда. Най-стряскаща е една редица от нови съоръжения — официален стълб за бичуване, няколко позорни стълба и бесилка, — издигнати в центъра на площада.
— Тред не си губи времето — казва Хеймич.
През няколко улици от площада гори пожар. Излишно е да го казваме на глас. Това може да е само „Таласъма“, който изтлява сред облаци дим. Сещам се за Мазната Сае, за Рипър, за всичките ми приятели, които си изкарват хляба там.
— Хеймич, дали според теб там е имало хора, когато… — Не мога да довърша изречението.
— Не, те имат достатъчно ум в главите. И ти щеше да имаш, ако се беше родила по-отдавна — казва той. — Е, аз ще отида да видя колко спирт за разтривки може да ми отдели аптекарят.
Той се помъква през площада, а аз поглеждам Пийта:
— За какво му е спирт? — После се сещам. — Не можем да му позволим да го пие. Ще се убие или в най-добрия случай ще ослепее. Заделила съм малко концентрат вкъщи.
— Аз също. Може би ще му стигне, докато Рипър намери начин да възстанови бизнеса — казва Пийта. — Трябва да проверя как е семейството ми.
— Аз трябва да видя Хейзъл. — Тревожа се. Мислех си, че тя ще се появи у нас в момента, в който спре снегът. Но няма и следа от нея.
— И аз ще дойда. Ще се отбия в хлебарницата на път за вкъщи — казва той.
— Благодаря. — Изведнъж ме обзема силен страх при мисълта какво може да заваря там.
Улиците са почти пусти, което нямаше да е толкова необичайно по това време на деня, ако всички бяха на работа в мините, а децата — на училище. Но те не са. Виждам как хората надничат зад вратите и през пролуките в капаците на прозорците.
Бунт, мисля си аз. Каква глупачка съм. В плана още от самото начало има грешка, но двамата с Гейл бяхме прекалено заслепени, за да я видим. Всеки бунт изисква да нарушиш закона, да се изправиш срещу властта. Ние сме правили това цял живот, както и семействата ни. Бракониерство, търговия на черно, подигравателни коментари по адрес на Капитола в гората. Но за повечето хора в Окръг 12 дори самото отиване до „Таласъма“, за да купят нещо, е много рисковано начинание. А аз очаквам от тях да се съберат на площада с камъни и факли? Дори само като ни видят двамата с Пийта, хората дърпат децата си далече от прозорците и пускат плътно пердетата.
Хейзъл си е вкъщи, а Поузи е много болна. Разпознавам обривите на дребната шарка.
— Не можех да я оставя — казва тя. — Пък и знаех, че Гейл е във възможно най-добри ръце.
— Разбира се — отговарям аз. — Той е много по-добре. Майка ми казва, че ще се върне в мините след две седмици.
— Може и да не ги отворят дотогава — казва Хейзъл. — Говори се, че са затворени до второ нареждане. — Тя нервно хвърля поглед към празното си корито за пране.
— И ти ли спря работа? — питам.
— Не официално — казва Хейзъл. — Но сега всички се страхуват да използват услугите ми.
— Може би е заради снега — казва Пийта.
— Не, Рори направи една бърза обиколка тази сутрин. Изглежда няма нищо за пране — казва тя.
Рори обвива ръце около Хейзъл:
— Ще се оправим.
Изваждам от джоба си шепа пари и ги оставям на масата:
— Майка ми ще изпрати нещо за Поузи.
Когато вече сме навън, се обръщам към Пийта:
— Ти се прибирай. Аз искам да се отбия до „Таласъма“.
— Ще дойда с теб — казва той.
— Не. Създадох ти достатъчно неприятности.
— И като избягвам да се разхождам покрай „Таласъма“… всичките ми проблеми ще се уредят? — Той се усмихва и ме хваща за ръка. Двамата заедно тръгваме по криволичещите улички на Пласта и стигаме до горящата сграда. Дори не са си направили труда да оставят миротворци на пост около нея. Знаят, че никой няма да се опита да гаси пожара.
Горещината от пламъците разтапя снега наоколо и по обувките ми се стича черна струя.