Денят, в който двамата с Пийта пристигнахме там и се появихме на площада като част от Турнето на победата, всъщност бил един вид репетиция. Хората в тълпата заели предварително планирани позиции близо до сградите, които щели да атакуват, когато избухне бунтът. Такъв бил планът: да превземат центровете на властта в града — Сградата на справедливостта, щаба на Миротворците и Комуникационния център. Както и други важни точки в окръга — железопътната линия, хранилището за зърно, електроцентралата и арсенала.
Бунтът започнал онази вечер, когато Пийта падна на колене и декларира вечната си любов към мен пред камерите в Капитола. Това било идеалното прикритие. Гледането на интервюто ни с Цезар Фликърман по случай Турнето на победата било задължително. То давало възможност на хората в Окръг 8 да излязат навън по улиците след мръкване и да се събират на площада или в различни обществени сгради из града, за да гледат. Обикновено подобна активност би била прекалено съмнителна. Но сега всички заели местата си и в уречения час, осем вечерта, маските паднали и бунтът избухнал с пълна сила.
Първоначално миротворците били изненадани и стъписани от численото превъзходство, поради което тълпата взела надмощие. Комуникационният център, хранилището за зърно и електроцентралата били превзети. Миротворците загивали, а бунтовниците взимали оръжията им. Имало някаква надежда, че това не е безумна постъпка, че по някакъв начин, ако успеят да разнесат вестта до другите окръзи, може би ще е възможно наистина да свалят правителството в Капитола.
Но после станало страшно. Започнали да пристигат хиляди миротворци. Ховъркрафтите бомбардирали укрепленията на бунтовниците и ги превърнали в пепелища. Последвал пълен хаос и на хората не им оставало нищо друго, освен да се помъчат да се скрият в домовете си. За смазването на съпротивата били нужни по-малко от четирийсет и осем часа. После, в продължение на седмица, им наложили пълна блокада. Никаква храна, никакви въглища, пълна забрана да напускат домовете си. Телевизионните предавания спрели — показали единствено обесването на обвинените в подстрекателство на площада. Накрая, една вечер, когато целият окръг бил на косъм от гладната смърт, дошла заповедта да се явят отново на работа.
За Туил и Бони това означавало да се върнат в училище. Тъй като поради бомбардировките една улица била непроходима, те закъснели за смяната си и се намирали на стотина метра от фабриката, когато тя се взривила и всички, които били вътре, загинали — включително съпругът на Туил и цялото семейство на Бони.
— Някой трябва да е съобщил в Капитола, че идеята за бунта е започнала от фабриката — казва тихо Туил.
Двете избягали обратно в дома на Туил. Взели униформите на миротворците, събрали набързо каквито провизии намерили, включително от мъртвите си съседи, и се промъкнали до железопътната гара. Преоблекли се в униформите на миротворците в някакъв склад и в този вид успели да се качат на един товарен влак, пътуващ за Окръг 6, във вагон, пълен с платове. Избягали от влака, когато спрял да зареди с гориво и продължили пеш. Криели се в гората, но използвали релсите за ориентир, и стигнали до покрайнините на Окръг 12. Там били принудени да спрат, защото Бони си изкълчила глезена.
— Разбирам защо бягате, но какво се надявате да намерите в Окръг 13? — питам аз.
Бони и Туил се споглеждат нервно:
— Не сме съвсем сигурни — казва Туил.
— В Окръг 13 няма нищо друго, освен развалини — казвам. — Всички сме виждали кадрите.
— Точно там е работата. Използват все едни и същи кадри, откакто всички в Окръг 8 се помним — казва Туил.
— Така ли? — Опитвам се да си спомня, да извикам в паметта си образите от Окръг 13, които съм виждала по телевизията.