Приближавам се към оградата, когато на един клон каца сойка-присмехулка и ми запява. При вида й осъзнавам, че така и не получих пълно обяснение за птицата върху онази бисквита и значението й.
„Означава, че сме на твоя страна“. Така каза Бони. Има хора, които са на моя страна? Каква страна? Нима несъзнателно съм се превърнала в лицето на очаквания бунт? Нима сойката-присмехулка върху брошката ми се е превърнала в символ на съпротивата? Ако е така, моята страна не се справя много добре. Достатъчно е да видите какво се е случило в Окръг 8 и ще го разберете.
Скривам оръжията си в кухия дънер близо до старата ни къща на Пласта и се отправям към оградата. Коленича, навеждам се и се готвя да се провра под нея, но умът ми още е толкова зает със събитията от деня, че се опомням едва когато чувам писък на кукумявка.
Вече притъмнява и оградата изглежда безопасна, както винаги. Но онова, което ме кара рязко да отдръпна ръка, е звукът, подобен на жуженето от дърво, пълно с гнезда на хрътоси, което означава, че по оградата тече ток.
11
Инстинктивно отстъпвам назад и се сливам с дърветата. Покривам уста с ръкавицата си, за да разпръсна бялото облаче на дъха си в леденостудения въздух. Притокът на адреналин заличава от ума ми всички тревоги от деня и се съсредоточавам върху непосредствената заплаха пред мен. Какво става? Дали Тред е включил електричеството на оградата като допълнителна предпазна мярка? Или по някакъв начин е разбрал, че днес съм избягала от мрежата му? Дали е решил да ме остави извън Окръг 12, за да ме открие и арестува? Да ме завлече на площада, за да бъда изправена на позорния стълб, бичувана или обесена?
Спокойно, казвам си аз. И друг път се е случвало да не мога да се прибера, ако са включили тока в оградата. През годините имаше няколко такива случая, но Гейл винаги беше с мен. Двамата си избирахме удобно дърво, покатервахме се на него и чакахме, докато спрат електричеството, което накрая винаги ставаше. Дори Прим беше свикнала, ако закъснея, да отиде до ливадата и да провери дали по оградата тече ток, за да спести тревогите на мама.
Но днес никой не би се сетил, че съм в гората. Аз самата се погрижих да ги заблудя. Затова ако не се появя, ще се разтревожат ужасно. И аз се тревожа, защото не съм сигурна, че е съвпадение — да пуснат тока точно в този ден, когато пак отивам в гората. Мислех, че никой не ме е видял да се промушвам под оградата, но кой знае? Винаги се намират доносници. Някой докладва, че съм се целувала с Гейл точно тук. И все пак, това беше посред бял ден и преди да започна да се държа по-предпазливо. Възможно ли е да има охранителни камери? Чудила съм се за това и преди. Така ли е разбрал президентът Сноу за целувката? Когато се проврях под оградата, беше тъмно, а лицето ми беше загърнато с шал. Но списъкът със заподозрени, които влизат незаконно в гората, едва ли е много дълъг.
Оглеждам обстановката зад дърветата, зад оградата, към вътрешността на Ливадата. Виждам само мокър сняг, осветен тук-там от светлината на прозорците в края на Пласта. Няма миротворци, нито признаци, че някой ме преследва. Осъзнавам, че независимо дали Тред знае дали днес съм напускала окръга, или не, мога да направя само едно: да се промъкна отново незабелязано през оградата и да си давам вид, че никога не съм излизала.
Всяко съприкосновение с оградата или кълбата бодлив тел в горната й част означава токът моментално да ме убие. Едва ли ще мога да се провра под нея, а земята и без друго е здраво замръзнала. Остава ми само едно. По някакъв начин да се прехвърля през нея.
Тръгвам покрай гората и търся някое дърво с достатъчно високи и дълги клони, подходящо за целта. След около километър намирам стар клен, който може би ще свърши работа. Стволът обаче е прекалено широк и заледен, за да се изкатеря, и няма ниски клони. Качвам се на съседното дърво и правя опасен скок към клоните на клена, като едва не изпускам хлъзгавата кора. Но успявам да се задържа, бавно тръгвам нагоре и се прехвърлям на един клон, надвиснал над бодливата тел.
Поглеждам надолу и си спомням защо двамата с Гейл винаги чакахме в гората, вместо да опитваме да се прехвърлим през оградата. Да си достатъчно високо, за да не те удари токът, означава да си най-малко на седем метра от земята. Моят клон сигурно е на осем. Да скочиш от такава височина е опасно дори за човек с дългогодишен опит в катеренето по дървета. Но имам ли избор? Мога да потърся друг клон, но вече е почти тъмно. Падащият сняг ще скрие напълно луната светлина. Тук поне виждам снежна пряспа, която ще омекоти приземяването ми. Дори да намеря друг клон, което е съмнително, кой знае в какво ще скоча? Премятам празната ловна чанта през врата си, спускам се бавно и увисвам на ръце. За миг събирам смелост. После се пускам.