Политам и се приземявам с рязък удар, който усещам право в гръбнака си. Миг по-късно и задникът ми се стоварва на земята. Лежа в снега и се опитвам да преценя пораженията. Без да помръдна, по болката в лявата пета и опашната кост разбирам, че съм пострадала. Единственият въпрос е: колко лошо? Надявам се, че само съм се натъртила, но когато с усилие се изправям на крака, подозирам, че може да съм счупила нещо. Все пак мога да ходя, затова тръгвам и доколкото е възможно, се мъча да не куцам.
Не мога да кажа на мама и Прим, че съм била в гората. Трябва да измисля някакво алиби, колкото и да е неубедително. На площада има все още отворени магазини, затова влизам в един и купувам бял плат за превръзки. И без друго са на свършване. В друг купувам пликче бонбони за Прим. Пъхам един бонбон в устата си, усещам как ментата се топи върху езика ми и си давам сметка, че цял ден не съм яла. Канех се да си сготвя нещо при езерото, но след като видях в какво положение са Туил и Бони, ми се стори грехота да им отнема дори една хапка.
Когато стигам вкъщи, вече не мога да стъпвам на левия крак. Решавам да кажа на майка ми, че съм поправяла някакъв теч на покрива на старата ни къща, подхлъзнала съм се и съм паднала. Колкото до липсващата храна, просто ще отговоря неопределено, че съм я раздала. Завличам се до вратата, готова да се стоваря пред огъня. Но вместо това преживявам нов шок.
В кухнята виждам двама миротворци — мъж и жена. Жената остава невъзмутима, но в изражението на мъжа проличава изненада. Не са ме очаквали. Знаят, че съм била в гората и че сега би трябвало да съм хваната там като в капан.
— Здравейте — казвам с неутрален тон.
Майка ми се появява зад тях, но се държи на разстояние.
— Ето я, точно навреме за вечеря — казва тя с престорено бодър тон. Истината е, че съм много закъсняла за вечеря.
Обмислям дали да не си сваля ботушите, както бих направила при нормални обстоятелства, но се съмнявам дали ще успея, без да забележат, че съм пострадала. Вместо това просто смъквам мократа качулка и изтръсквам снега от косата си.
— Мога ли да съм ви полезна с нещо? — питам миротворците.
— Главният миротворец Тред ни изпрати да ви предадем съобщение — казва жената.
— Чакат те от часове — добавя майка ми.
Чакали са да не се върна. Да се уверят, че електричеството ме е убило или че съм останала зад оградата, за да могат да приберат семейството ми за разпит.
— Сигурно е нещо важно — казвам аз.
— Може ли да ви попитаме къде бяхте, госпожице Евърдийн? — пита жената.
— По-лесно е да ви кажа къде не съм била — въздъхвам аз. Прекосявам коридора и влизам в кухнята, като се насилвам да стъпвам нормално, макар че всяка крачка е мъчителна. Безпрепятствено минавам между миротворците и успявам да стигна до масата. Хвърлям чантата си върху нея и се обръщам към Прим, която стои сковано до огнището. Хеймич и Пийта също са там, седят на люлеещи се столове и играят шах. Случайно ли са били тук или са „поканени“ от миротворците? И в двата случая се радвам да ги видя.
— Е, къде не си била? — пита отегчено Хеймич.
— Ами не отидох да говоря с козаря да забремени козата на Прим, защото някой ми даде напълно неточна информация за това, къде живее той — обръщам се с укор към Прим.
— Не, не съм — казва Прим. — Казах ти точно.
— Каза ми, че живее до западния вход на мината.
— Източния вход — поправя ме Прим.
— Наистина каза „западния“, защото после те попитах: „До купчината със сгурия ли?“, и ти каза: „Да“.
— Купчината със сгурия до източния вход — повтаря търпеливо Прим.
— Не. Кога си казала това? — настоявам.
— Снощи — обажда се Хеймич.
— Определено беше източният — добавя Пийта. Той поглежда Хеймич и двамата се разсмиват. Хвърлям гневен поглед на Пийта, а той се мъчи да си придаде разкаян вид. — Съжалявам, но беше точно така. Ти просто не слушаш, когато хората ти говорят.
— Бас държа как и днес са ти казали, че той не живее там, и ти пак не си слушала — обажда се Хеймич.